Добре, че по природа съм спокоен, незлоблив и рационален човек. Ако не бях сигурно телефонния апарат нямаше да оцелее... Не че той ми е виновен, но с всяка изминала година разбирам все по-ясно какво е това "да си български сървайвър".
Няма да преувелича, ако кажа, че в последните четири седмици по-често няма вода, отколкото да има. В последните четири седмици освен телефона на ВиК, научих наизуст телефоните на община Ямбол (информация, дежурен диспечър и една голяма бяла птица, чийто пост не знам, но пък за никакъв чеп не става), на строителна фирма Диана Комерс и...на Господари на ефира. Най-интересното е, че с последните въобще не успях да се свържа.
В момента не се чувствам в състояние да разкажа точно и ясно историята, но уверявам, че е дълга като повест на Евлин Пелин и сърцераздирателна като жълто романче. Може би трябва да спомена паметната дата 29.11. Не че нещо особено се случи...все пак след всичката пусната информация половината град не знаеше, че ще осъмне без вода. За две денонощия. Но поради общинари усвояващи средства (да се чете като "общински икономии") и тъпотията им граничеща само с размерите на Вселената (да, знам че се увеличава постоянно) стана гаф.
Вместо нормалните 250мм тръби идиотите решиха да прекарват водата през 110мм. Можете да си направите сметката. Грубо казано - два пъти по-малки. Естествено нищо не стана. Стана това, че общината прахоса хиляди левове за негодни тръби, а града въшлясваше за едно денонощие.
Разгеле, водата дойде. Точно, когато смятах, че ще се върнат плъховете, хлебарките и чумата. За моя радост избегнахме даже и епидемията от хепатит. Но си остана това, че града е хибрид между Хирошима от 45та, Чернобил от 86та, Бейрут през 80те.
Остана това, че вчера сутринта водата спря, а последното обещание е до 17:00 да бъде пусната...
сряда, 17 декември 2008 г.
сряда, 10 декември 2008 г.
За болката, болката и безсилието...
Предупрежавам: НЕ е депресарско. Чак аз не мога да си повярвам, но не е изпълнено с полуистерични и накъсани изречения стил "Яна пише в блога си". Странното е, че дори път не съм завладяна от онзи спокоен фатализъм и прекалено патетичен черен хумор.
Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.
И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".
И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.
Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)
*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)
Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.
И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".
И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.
Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)
*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)
неделя, 7 декември 2008 г.
Лятото мина, есента мина, зимата се преполови, отново е есен...опа. Освен, че ми докараха настинка високите есенни температури изиграха ролята на чавката от лафа - изпиха ми ума ^^. Не е истина колко е топло, слънчево, приятно, листопадно и пр. Още се мотая из парка с тъничка блуза и разкопчано якенце, токовете ми равномерно отмерват решителната ми стъпка по паважа, докато не се подхлъзна на купчина мокри листа или не спра, за да кихна жизнерадостно.
Сигурно ви стана интересно що е то жизнерадостна кихавица. Наричам го така, защото забавлява всички други около мен...без мен. Седмицата почивка ми подейства отрезвяващо и поне вече нямам живописния вид на панда с големите кръгове около очите. Днес ми се очертаха още два дни отпуск по болест, но вече не заради мен, а заради сестра ми.
Всеки от интелигентите, които посещават блога ми би се запитал как стана така, че точно аз ще гледам малкото зверче. Ще спестя няколкото груби и вулгарни изрази по адрес на баба и дядо (все пак, чакам завещанието ^^), за това че отказаха да гледат Льо. Уви, за родителите ми не е точното време да си пуснат болнични и аз си оставам на топло за още два дни.
Може би, не би било такава мъка, ако тези два не ми трябваха за заваксване на материал, подготовка за класна работа по математика (нужно ли е да се спомене, че не знам нищо от материала? ^^) и като за десерт изгризване на ноктите ми до лакътя. Последното ще бъде следствие от "разходката" на половинката ми до сливен, за да се остави в ръцете на известен ямболски касапин. Прощавайте, хирург. Процедурата не е сложна, не е опасна, но женската нелогичност и притеснение компенсират много, за да се стигне до момента с нелогичния, претрупван с нищо неказващи думи (но за сметка на това с бликащи емоции) пост в блога ми.
Със здраве ;)
Сигурно ви стана интересно що е то жизнерадостна кихавица. Наричам го така, защото забавлява всички други около мен...без мен. Седмицата почивка ми подейства отрезвяващо и поне вече нямам живописния вид на панда с големите кръгове около очите. Днес ми се очертаха още два дни отпуск по болест, но вече не заради мен, а заради сестра ми.
Всеки от интелигентите, които посещават блога ми би се запитал как стана така, че точно аз ще гледам малкото зверче. Ще спестя няколкото груби и вулгарни изрази по адрес на баба и дядо (все пак, чакам завещанието ^^), за това че отказаха да гледат Льо. Уви, за родителите ми не е точното време да си пуснат болнични и аз си оставам на топло за още два дни.
Може би, не би било такава мъка, ако тези два не ми трябваха за заваксване на материал, подготовка за класна работа по математика (нужно ли е да се спомене, че не знам нищо от материала? ^^) и като за десерт изгризване на ноктите ми до лакътя. Последното ще бъде следствие от "разходката" на половинката ми до сливен, за да се остави в ръцете на известен ямболски касапин. Прощавайте, хирург. Процедурата не е сложна, не е опасна, но женската нелогичност и притеснение компенсират много, за да се стигне до момента с нелогичния, претрупван с нищо неказващи думи (но за сметка на това с бликащи емоции) пост в блога ми.
Със здраве ;)
неделя, 2 ноември 2008 г.
Едно правило...
...милиони доказателства.
Навлизам във възраст, когато едно по едно заучените ми правила започват да се потвърждават. Днес пак се срещнах с простотията човешка, пак реших да се откажа от спора, но за първи път останах безразлично спокойна. Не горях от желание да натрия муцуната и да посмачкам самочувствието на Глупостта. Разбрах, че няма да мога.
Обикновено осъзнаването на факта, че не всичко зависи от мен ме е докарвал до дни на унилост, апатия, съмнение в способностите ми и ред подобни. Незнайно кога съм стигна до едно мнение с майка ми - че достатъчно наказание за глупавите простаци е глупостта и простащината.
Исках да споделя спокойствието си (което напоследък е рядкост) и само това, че утре отивам да пусна обява във въестника. Няма да търся, предлагам, купувам или продавам нищо. Просто искам да се похваля, че съм млада, чаровна, обичаща и обичана и имам всичко, което ми трябва, за да си остана такава още доста дълго време ^^.
Навлизам във възраст, когато едно по едно заучените ми правила започват да се потвърждават. Днес пак се срещнах с простотията човешка, пак реших да се откажа от спора, но за първи път останах безразлично спокойна. Не горях от желание да натрия муцуната и да посмачкам самочувствието на Глупостта. Разбрах, че няма да мога.
Обикновено осъзнаването на факта, че не всичко зависи от мен ме е докарвал до дни на унилост, апатия, съмнение в способностите ми и ред подобни. Незнайно кога съм стигна до едно мнение с майка ми - че достатъчно наказание за глупавите простаци е глупостта и простащината.
Исках да споделя спокойствието си (което напоследък е рядкост) и само това, че утре отивам да пусна обява във въестника. Няма да търся, предлагам, купувам или продавам нищо. Просто искам да се похваля, че съм млада, чаровна, обичаща и обичана и имам всичко, което ми трябва, за да си остана такава още доста дълго време ^^.
сряда, 8 октомври 2008 г.
Шибан патриархат!!!
От малка съм била възпитавана с патриархалните ценности. И от малка ми е казвало, че раста независима и сама си формирам ценностите. Била съм нагло манипулирана в името на свинщината...може би заради това станах зависима от мнението на обграждащите ме лица от мъжки пол.
Може би заради това смятах, че всичко което се прави се прави за мое добро. Може би заради това съм оправдавала много грешни постъпки. А върха на наглостта беше да ми връчат литература на тема "нежната и ранима мъжка душа". С това вече можех да оправдая всяка една грешка на всеки един - от подрастващите до некролозите.
Позволявала съм да ме манипулират, да ме използват, да ме променят, да ме карат да се чувствам глупава, грозна, жалка, несподобна да изпитвам изтински емоции...и само някой да ми беше казал, че и страданието е емоция...какво пък, ако беше сигурно нямаше да й повярвам.
Дойде момент, в който нещата се объркаха. Когато повтаряш на един човек, че е лош той неминуемо става лош. Така и аз като разбрах, че няма да им угодя престанах и да се опитвам. Лошото е, че бях срещала съвсем малко типажи - най-вече аграрните типове в семейството си...
От днес, когато всичко ми беше казано в очите си обещавам, че доверието и обичта ми няма да зависят от кръвна и родствена връзка, няма да лежат на стари спомени, няма да се печелят толкова лесно. И не трябваше да отричам феминизма...
Може би заради това смятах, че всичко което се прави се прави за мое добро. Може би заради това съм оправдавала много грешни постъпки. А върха на наглостта беше да ми връчат литература на тема "нежната и ранима мъжка душа". С това вече можех да оправдая всяка една грешка на всеки един - от подрастващите до некролозите.
Позволявала съм да ме манипулират, да ме използват, да ме променят, да ме карат да се чувствам глупава, грозна, жалка, несподобна да изпитвам изтински емоции...и само някой да ми беше казал, че и страданието е емоция...какво пък, ако беше сигурно нямаше да й повярвам.
Дойде момент, в който нещата се объркаха. Когато повтаряш на един човек, че е лош той неминуемо става лош. Така и аз като разбрах, че няма да им угодя престанах и да се опитвам. Лошото е, че бях срещала съвсем малко типажи - най-вече аграрните типове в семейството си...
От днес, когато всичко ми беше казано в очите си обещавам, че доверието и обичта ми няма да зависят от кръвна и родствена връзка, няма да лежат на стари спомени, няма да се печелят толкова лесно. И не трябваше да отричам феминизма...
вторник, 19 август 2008 г.
Проължението: Крайморие
Чудя се в колко части бих могла да разкажа всичко, което ми се случи за три дни там...или поне всичко, което е за разказване ^^. Не мога да реша дали да дръпна една хубава реклама на това малко райско кътче, да го играя като Бюро Полезна Информация за търсещите подходящо място за почивка или да направя опит (най-верятно безуспешен) да предам романтиката и магията...
Първото ми впечатление беше, че съм попаднала на място мааааалко по-различно от очакваното. Извадената от интернет карта ме беше подготвила, че кв. Крайморие не е дори едно малко село с общо осемте си малки улички. Едно регулирано с два-три знака кръстовище, където спира автобуса, малкия мегдан и читалището...предполагам, че това остава след летния сезон, когато повечето магазинчета затварят и сезонните хотели се свиват до обичайните си размери на големи семейни къщи.
Намирането на квартира става лесно, незавизисмо дали си отишъл за ден-два или за две седмици. Със слизането си от автобуса с Иван имахме някакъв примерен план, въпреки че информацията от чичко Гуугъл беше доста оскъдна. Негова колежка ни препоръча един от хотелите...но там нямаше свободни стаи, а и нямах желание да отсядам в най-високата сграда наоколо. Имах желание за малка квартира обзаедена по мода от преди демокрацията... Мястото събуди доста спомени от ранните ми години и летата в Китен и Приморско.
Отклоних се...още една от особеностите на Крайморие е, че не можеш да минеш незабелязан и винаги ще се намери кой да те заговори. Въпеки проваленя ни полуплан за престой пет минути след това крачехме към ул. Лорна 18 следвайки бай Георги със смесени очаквания. След още пет минути вече бяхме уредили престоя си. Мястото беше уютно, тапетите, картините и големият прозорец ме караха да се чувствам все едно, че съм си в Горна Оряховица при баба.
Извинявам се, ако разводнявам твърде мого нещата, но все един момент от това преживяване беше важен и запомнящ се за мен. Ще сложна снимка веднага след като се сетя да прегледам съдържанието на телефона на половинката си ^^. Всеки, който иска информация можеда ме намери на luzusnature@gmail.com
Първото ми впечатление беше, че съм попаднала на място мааааалко по-различно от очакваното. Извадената от интернет карта ме беше подготвила, че кв. Крайморие не е дори едно малко село с общо осемте си малки улички. Едно регулирано с два-три знака кръстовище, където спира автобуса, малкия мегдан и читалището...предполагам, че това остава след летния сезон, когато повечето магазинчета затварят и сезонните хотели се свиват до обичайните си размери на големи семейни къщи.
Намирането на квартира става лесно, незавизисмо дали си отишъл за ден-два или за две седмици. Със слизането си от автобуса с Иван имахме някакъв примерен план, въпреки че информацията от чичко Гуугъл беше доста оскъдна. Негова колежка ни препоръча един от хотелите...но там нямаше свободни стаи, а и нямах желание да отсядам в най-високата сграда наоколо. Имах желание за малка квартира обзаедена по мода от преди демокрацията... Мястото събуди доста спомени от ранните ми години и летата в Китен и Приморско.
Отклоних се...още една от особеностите на Крайморие е, че не можеш да минеш незабелязан и винаги ще се намери кой да те заговори. Въпеки проваленя ни полуплан за престой пет минути след това крачехме към ул. Лорна 18 следвайки бай Георги със смесени очаквания. След още пет минути вече бяхме уредили престоя си. Мястото беше уютно, тапетите, картините и големият прозорец ме караха да се чувствам все едно, че съм си в Горна Оряховица при баба.
Извинявам се, ако разводнявам твърде мого нещата, но все един момент от това преживяване беше важен и запомнящ се за мен. Ще сложна снимка веднага след като се сетя да прегледам съдържанието на телефона на половинката си ^^. Всеки, който иска информация можеда ме намери на luzusnature@gmail.com
неделя, 17 август 2008 г.
На припек
Тъй като светлините на прожектора се стопиха от жегите оставам без сценичното си осветление, захвърлям сценичното облекло и...да, верно, аз си нямам сцена ^^ От публиката няма да се оплаквам, тъй като ми казаха, че тайно ме наблюдават и четат (Бай Брадър ме гледка ^^) и изведнъж се осъзнах, че това изречение става твърде дълго...или че ми се натрупа твърде много материал за разказ...или и двете заедно ^^
И преди негова милост читателят да да ме е попитал "Имаш ли да кажеш нещо по-умно?" и да ме е пратил за ваучери на Вивател ще отбележа част от събитията за изминалия месец. Оправдавайки се със слабата си памет и без излишни подробности по трепетно очакване, подготовка, генерални репетиции, които биха отегчили дори и Омир с неговата "Илиада" ще си кажа нап
раво
- Да, взех си листовките...макар и на косъм ///гадни, гадни, гадни въпроси/// ги взех.
- Да, първата година с половинката ми мина...беше незабравимо, нали бяхме заедно ^^
- Да, бях в Горна за малко, но все пак достатъчно, за малко шоу и откриване на истини.
И тъй като не искам да се получава в обем нещо като събраното творчество на Вазов сигурно ще разкажа в няколко части. Няма да се впускам в подробности за правилника за движение по пътищата. Аргумент: никой не го спазва - защо да го говорим ^^. Бих споделила, че почти преполових кормуването. Извънградското беше забавно с изключение на факта, че инструкторката ми също има педал за спирачка.Шофирането в града е друга бира. Бих го определила като хибрид между Закона на Джунглата и епически сблъсък на агитки на Левски и ЦСКА. Та, този жалък мелез, наречен на жаргон "градско" ме посрещна с отворените обятия на устремена към мен очукана ладичка и половин дузина ядосани бибиткащи тираджии. Но и аз не се давам лесно...Светия дух прие пред мен форма като новичко Пежо (един от последните модели), компактно и бързо ускоряващо. Ако не можеш да се изправиш срещу тях поне дай газ и им избягай ^^.
Може би не трябва да се мъча много над шофьорските мъдрости...но истината е че взе да ми харесва. Като почивка от четирите гуми на пети август с Иван се качихме на влака за Бургас, за да видим морето. ///Ако седя и чакам глобалното затопляне да ми го докара до Ямбол вече няма да имам самочувствието да се покажа по бански или ще ми изнасят урната с каквито там атоми от мен са останали на припек./// От гарата изчакахме малко за автобус 17 и стигнахме до едно от малкото останали незастроени райски кътчета по черноморието ни - квартал Крайморие.
Предполагам, че никой не е приритал за това, но аз го казвам, защото съм егоист...т.е. следва продължение ;)
И преди негова милост читателят да да ме е попитал "Имаш ли да кажеш нещо по-умно?" и да ме е пратил за ваучери на Вивател ще отбележа част от събитията за изминалия месец. Оправдавайки се със слабата си памет и без излишни подробности по трепетно очакване, подготовка, генерални репетиции, които биха отегчили дори и Омир с неговата "Илиада" ще си кажа нап
раво- Да, взех си листовките...макар и на косъм ///гадни, гадни, гадни въпроси/// ги взех.
- Да, първата година с половинката ми мина...беше незабравимо, нали бяхме заедно ^^
- Да, бях в Горна за малко, но все пак достатъчно, за малко шоу и откриване на истини.
И тъй като не искам да се получава в обем нещо като събраното творчество на Вазов сигурно ще разкажа в няколко части. Няма да се впускам в подробности за правилника за движение по пътищата. Аргумент: никой не го спазва - защо да го говорим ^^. Бих споделила, че почти преполових кормуването. Извънградското беше забавно с изключение на факта, че инструкторката ми също има педал за спирачка.Шофирането в града е друга бира. Бих го определила като хибрид между Закона на Джунглата и епически сблъсък на агитки на Левски и ЦСКА. Та, този жалък мелез, наречен на жаргон "градско" ме посрещна с отворените обятия на устремена към мен очукана ладичка и половин дузина ядосани бибиткащи тираджии. Но и аз не се давам лесно...Светия дух прие пред мен форма като новичко Пежо (един от последните модели), компактно и бързо ускоряващо. Ако не можеш да се изправиш срещу тях поне дай газ и им избягай ^^.
Може би не трябва да се мъча много над шофьорските мъдрости...но истината е че взе да ми харесва. Като почивка от четирите гуми на пети август с Иван се качихме на влака за Бургас, за да видим морето. ///Ако седя и чакам глобалното затопляне да ми го докара до Ямбол вече няма да имам самочувствието да се покажа по бански или ще ми изнасят урната с каквито там атоми от мен са останали на припек./// От гарата изчакахме малко за автобус 17 и стигнахме до едно от малкото останали незастроени райски кътчета по черноморието ни - квартал Крайморие.
Предполагам, че никой не е приритал за това, но аз го казвам, защото съм егоист...т.е. следва продължение ;)
петък, 18 юли 2008 г.
Един ден в средата на месеца...
Чудно защо човек се сеща за дневника си най-вече в момент на силна емоция. И то най-вече, когато не му се говори с никой друг и излиза...мрачно. Всъщност не е толкова странно. Чувствай се сам накрай света (но не на брега на морето...) и не ти се говори с никой. Имаш си приятели, но не им звъниш...или не искаш да ги натовариш с проблемите си, безпричинната тъга или просто не биха те разбрали? Ето къде идва мястото на дневника...
Мъро ли ми беше казал, че ставам за реклама? Сигурно, ако се завърти насам и види този ред ще се сети да потвърди или отрече. Но не за това става въпрос. Веднъж
искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...
искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...За днес може да се съобщи, че листовките вървят добре...пробвах две примерни със засичане на време. На първата имам четири, а на втората три грешки. И на двете проби една от грашките е по невнимание. И някой от по-бързите са започнали да усещат накъде духа вятъра (А37 ^^). Половината от изпита съм го взела - наполовината път сме до поредния шофьор-убиец в тази държава. Но мен тази работа слабо ме касае. Казала съм, че книжката ще стои до личната ми карта, за да си я имам и за обща украса. Докато един човек *хвърля му кос поглед* не си изпълни обещанието за танк няма да шофирам ^^.
И преди някой да е въздъхнал с облекчение ще кажа, че има само едно изключение - стигна ли до момента, в който ще мога сама да си позволя кола излизам на пътя с вездесъщата Лада Нива ^^ И тъй като се нуждая от малко гориво (след упорито мрънкане от страна на доста хора спрях с фотосинтезирането) ще се оттегля в покоите си, а довечера може и да дописвам, защото деня е едва в средата си ^^
понеделник, 14 юли 2008 г.
Пубертетски истрии
Тази вечер ми е странно. Отново се почувствах на 13. Ядосана без причина, нацупена на света и семейството, недоволна от деня, седмицата, месеца, годината, живота ми като цяло. Недоволна от свършеното. Или по-скоро от скуката, от бездействието. Началото на лятната ваканция винаги е време на кратка депресия, скука на куб...и всичко идва от липсата на занимание. Свършил си училище и вече няма за какво да ставаш рано, няма за какво да се тревожиш, нямаш цел и започваш да обвиняваш всички и всичко.
Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.
Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.
Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...
Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...
Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.
Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.
Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...
Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...
събота, 21 юни 2008 г.
Шевове под натиск...
Не знам и продължавам да не знам...и дните от началото на май досега се изнизаха, а блога ми кротко си дреме в застой. Трудно се пише, докато нещо човърка, рови, дълбае и те мъчи.
Научих се да шия съвсем малка. Всъщност единствената причина да играя с кукли беше, че обичах да им правя къщи и да им шия. А сега кърпя себе си, но като импровизирана дига и конецът ми нещо не струва. Ще се пръсна по шевовете. Познат лаф, но точно това изпитвам.
Обяснения много. Мож
е би е от жегата, ниското кръвно, напрежението в училище, връщането на баща ми, заразната майчина параноя или да обобщя - перменентен душевен цикъл. Ще ми се за перманентен само да преувеличавам, но ще разберем до понеделник. Незнайно защо лятото винаги ме тормози. Започвам да се питам дали освен параноята и максимализмът не е заразен.
И все пак като последен коментар получих подбутване за по-положителен пост. Няма да изневеря на себе си и вместо да тръгна да си измислям хубаво ще търся хубавото в лошото или най-точно как можеше да бъде по-зле. Все още имам причина да ставам сутрин от леглото си и с желание да се запътвам към банята, а после към козметичното несесерче. Все още като камък на шията (само, за да ме държи здраво стъпила на земята ^^) е моят любим. Но ако средата е водна аз съм неговата любима (глупости, единствена ^^) шамандура.
Ще се въздържа от подробен разказ на снощните събития, но трябва да се отбележи, че иронията на Съдбата отново не ни отмина. След края на поредната ситуация достойна за ситком с гениален сценарист любимият ми каза: "Още като малък майка ми казваше, че такива неща могат само на мен да ми се случат...". Замислих се и след превъртане на лентата на краткия ми съзнателен живот признах, че мога да се похваля със същото. Посрещнахме изводът със смях - щом сме се събрали два магнита за странни ситуации, тогава ще ги имаме в двойна доза. Взех да го повтарям твърде често, но си е така - важното е, че сме двама.
Днес ситуациите продължиха и вече се чудя дали Съдбата освен кучка не е и наркоманка. Трудно мога да си обясня неадекватните й прищевки по друг начин. Или кой знае...няма само аз да се съмнявам в тежката диагноза душевен цикъл ^^.
Научих се да шия съвсем малка. Всъщност единствената причина да играя с кукли беше, че обичах да им правя къщи и да им шия. А сега кърпя себе си, но като импровизирана дига и конецът ми нещо не струва. Ще се пръсна по шевовете. Познат лаф, но точно това изпитвам.
Обяснения много. Мож
е би е от жегата, ниското кръвно, напрежението в училище, връщането на баща ми, заразната майчина параноя или да обобщя - перменентен душевен цикъл. Ще ми се за перманентен само да преувеличавам, но ще разберем до понеделник. Незнайно защо лятото винаги ме тормози. Започвам да се питам дали освен параноята и максимализмът не е заразен.И все пак като последен коментар получих подбутване за по-положителен пост. Няма да изневеря на себе си и вместо да тръгна да си измислям хубаво ще търся хубавото в лошото или най-точно как можеше да бъде по-зле. Все още имам причина да ставам сутрин от леглото си и с желание да се запътвам към банята, а после към козметичното несесерче. Все още като камък на шията (само, за да ме държи здраво стъпила на земята ^^) е моят любим. Но ако средата е водна аз съм неговата любима (глупости, единствена ^^) шамандура.
Ще се въздържа от подробен разказ на снощните събития, но трябва да се отбележи, че иронията на Съдбата отново не ни отмина. След края на поредната ситуация достойна за ситком с гениален сценарист любимият ми каза: "Още като малък майка ми казваше, че такива неща могат само на мен да ми се случат...". Замислих се и след превъртане на лентата на краткия ми съзнателен живот признах, че мога да се похваля със същото. Посрещнахме изводът със смях - щом сме се събрали два магнита за странни ситуации, тогава ще ги имаме в двойна доза. Взех да го повтарям твърде често, но си е така - важното е, че сме двама.
Днес ситуациите продължиха и вече се чудя дали Съдбата освен кучка не е и наркоманка. Трудно мога да си обясня неадекватните й прищевки по друг начин. Или кой знае...няма само аз да се съмнявам в тежката диагноза душевен цикъл ^^.
неделя, 4 май 2008 г.
За хората...
Не желая да има хора покрай мен. Днес не съм се скарала с никого, нито пък мразя живота. Напротив, обичам го. Но пак няма вода...
И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...
Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Н
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.
Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...
И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...
И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.
После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...
И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...
Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Н
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...
И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...
И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.
После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...
петък, 2 май 2008 г.
Откровения от вчера и днес...
"Или на мен взе да ми става навик да пиша единствено при спиране на водата или водата взе да спира твърде често... Извън иронично-философската формулировка на делничния проблем нищо друго не успя да ме събуди. Нито гадното бучене в ушите, нито главоболието, нито телефонно скарване за "добро утро".
Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."
До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разн
и самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**
Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)
Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.
* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.
Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."
До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разн
и самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)
Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.
* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.
вторник, 29 април 2008 г.
"Добре, но въобще не е добре..."
Отново спряха водата...и кой е на далавера? Мъъъъро. Защо? Защото живея в най-готиния квартал на града, а той в интересния от историческа гледна точка, най-стар квартал на града.
Вярно, не е лошо да има по една аптека в двата края на блока, два хранителни и един зеленчуков магазин, магазин за дрехи, поща, автобусна спирка, четири кафенета, пункт на Еврофутбол (не ползвам, изтквам ^^), кафе-клуб-дискотека, бензиностанция и това само на
50 метра. Ако разширим радиуса на 500 метра можем да започенм броенето и на супермаркети, деноннощна аптека, видеотека, интернет клубове, училища, заведения...
Не ми обръщайте внимание, опитвам се да се разсея малко и да си припомня защо още седя в този смахнат панелен квартал предвид, че тъпанарите от ВиК и полуразпаднатите им водопроводи създават проблем всеки месец. И тъй като съм си късметлия от класа два пъти за миналата година ми се случи водата да спре, докато бях в банята...и ако някой се опита да ви продава шампоан, който не люти на очите го хласнете с нещо тежко и от мен ^^.
С умиление си спомням последната наистина стойностна авария...две денонощия и малко без вода. Нямаше минерална вода по магазините. А на майка ми се сбъдна мечтата за по-простичък живот, докато по тъмно тя ми свети с фенерче, а аз редейки до девето коляно родата на Жан Жак Русо мъкна туби с вода по нагорнище нейде из къра. Вече си мислех дали няма да е по-разумно да си намеря кобилица и менци, когато водата най-накрая дойде..."И то било хубаво човек да излезе от пещерата".
Но тогава дойде ред на вездесъщата параноя. Искрено се надявах да е параноя, защото напълних всички туби у дома и резерва стигна до колосалните 60 литра (предвид, че стандартните спирания са за около един следобед). Уви, за мое нещастие малко след това всичко започна да си влиза в употреба...
П.П. Извинявам се за безсмисления пост, но това е нещото, което ме впечатли до толкова, че да седна да пиша днес...имам доста материал за размисъл от предишните дни, но ако не си бях изляла това сигурно щях да посегна за утешение към бонбоните...
Вярно, не е лошо да има по една аптека в двата края на блока, два хранителни и един зеленчуков магазин, магазин за дрехи, поща, автобусна спирка, четири кафенета, пункт на Еврофутбол (не ползвам, изтквам ^^), кафе-клуб-дискотека, бензиностанция и това само на
50 метра. Ако разширим радиуса на 500 метра можем да започенм броенето и на супермаркети, деноннощна аптека, видеотека, интернет клубове, училища, заведения...Не ми обръщайте внимание, опитвам се да се разсея малко и да си припомня защо още седя в този смахнат панелен квартал предвид, че тъпанарите от ВиК и полуразпаднатите им водопроводи създават проблем всеки месец. И тъй като съм си късметлия от класа два пъти за миналата година ми се случи водата да спре, докато бях в банята...и ако някой се опита да ви продава шампоан, който не люти на очите го хласнете с нещо тежко и от мен ^^.
С умиление си спомням последната наистина стойностна авария...две денонощия и малко без вода. Нямаше минерална вода по магазините. А на майка ми се сбъдна мечтата за по-простичък живот, докато по тъмно тя ми свети с фенерче, а аз редейки до девето коляно родата на Жан Жак Русо мъкна туби с вода по нагорнище нейде из къра. Вече си мислех дали няма да е по-разумно да си намеря кобилица и менци, когато водата най-накрая дойде..."И то било хубаво човек да излезе от пещерата".
Но тогава дойде ред на вездесъщата параноя. Искрено се надявах да е параноя, защото напълних всички туби у дома и резерва стигна до колосалните 60 литра (предвид, че стандартните спирания са за около един следобед). Уви, за мое нещастие малко след това всичко започна да си влиза в употреба...
П.П. Извинявам се за безсмисления пост, но това е нещото, което ме впечатли до толкова, че да седна да пиша днес...имам доста материал за размисъл от предишните дни, но ако не си бях изляла това сигурно щях да посегна за утешение към бонбоните...
вторник, 22 април 2008 г.
Мисля...напук на личния си лекар!
Няма време. Обичайната реплика за всеки човек, но е леко нелогично, когато си само на 17 ^^. Но все пак си е така - времето е дефицит, мързелът е голям, борбата става все по-жестока. И все пак успях да надвия себе си и две седмици след последната публикация да си седна на д-то (слава богу, вече не чак толкова насинено от иглите) и да споделям впечатления и след края на веселия си наркомански период.
Мога да споделя, че се запознах с един образ, който ме нерви изключително много. Предполагам, че най-вбесяващото в него е, че сарказмът ми така и не го подразни, а даже го възхити. Ще направя малко реклама на труда, с който се занимава той. Не защото смятам, че ще излезе нещо, а за да кажа, че единствената L'âme immortelle съм аз, въпреки, че умникът се опитва да ми
припише заслугата за това кръщавайки целия си проект "Саркастичната критика на безсмъртната душа" и за моя радост (т.е. за да не го съдя) подписва всяка част с псевдонима ми, при това неграмотно. (добре де, един от тях ^^).
Истината е, че с нетърпение чакам творението да блесне пред музата си (моя милост) в завършен вид, за да мога да дам една хубава саракастична критика на саркастичната критика. Истината е, че връщането на училище седмица преди ваканцията ми дава апетит да предъвквам с все по-голяма наслада всеки, който реши да се прави на моя лека закуска.
Но като цяло (въпреки, че леко се стресирах от последнире редове) аз съм кротък, симпатичен и невредящ на никого човек (стига да съм на снимка) и най-разумното е да ме оставите с ветрилата ми, с бомбето или поне под очилата, защото всичко останало е грубо навлизане в личното ми пространство. И от хубавите стари приказки на всеки юнак му става ясно какво се случва след влизането в пещерата на ламята. Е, осъвременето го малко, придайте вкус на ситком, а физическите белези сведете до няколко одрасквания до кръв (за психическите не говорим) и ще разберете какво приключение е (за любители на силни и не чак толкова силни усещания) да ми се навлезе в аурата.
Ако някой все пак е изтърпял да изчете всичко това (Пламене, какиното, не се съмнявам, нали все пак се говори доста за теб) ще помоля да се намери един добросъвестен да се заеме да ме удари с нещо тежко по главата, а за предпочитане и по пръстите...(добре, че това е толкова старо, че никой няма да се сети от къде е изплагиатствано ^^)
///Има незавършен вид, знам. При първа възможност ще сложа заплануваната за тук картинка...в зависимост, кога опацията ще ми бъде отново достъпна ^^ Мерси за търпението на (липсата на) читателите ми.///
Мога да споделя, че се запознах с един образ, който ме нерви изключително много. Предполагам, че най-вбесяващото в него е, че сарказмът ми така и не го подразни, а даже го възхити. Ще направя малко реклама на труда, с който се занимава той. Не защото смятам, че ще излезе нещо, а за да кажа, че единствената L'âme immortelle съм аз, въпреки, че умникът се опитва да ми
припише заслугата за това кръщавайки целия си проект "Саркастичната критика на безсмъртната душа" и за моя радост (т.е. за да не го съдя) подписва всяка част с псевдонима ми, при това неграмотно. (добре де, един от тях ^^).Истината е, че с нетърпение чакам творението да блесне пред музата си (моя милост) в завършен вид, за да мога да дам една хубава саракастична критика на саркастичната критика. Истината е, че връщането на училище седмица преди ваканцията ми дава апетит да предъвквам с все по-голяма наслада всеки, който реши да се прави на моя лека закуска.
Но като цяло (въпреки, че леко се стресирах от последнире редове) аз съм кротък, симпатичен и невредящ на никого човек (стига да съм на снимка) и най-разумното е да ме оставите с ветрилата ми, с бомбето или поне под очилата, защото всичко останало е грубо навлизане в личното ми пространство. И от хубавите стари приказки на всеки юнак му става ясно какво се случва след влизането в пещерата на ламята. Е, осъвременето го малко, придайте вкус на ситком, а физическите белези сведете до няколко одрасквания до кръв (за психическите не говорим) и ще разберете какво приключение е (за любители на силни и не чак толкова силни усещания) да ми се навлезе в аурата.
Ако някой все пак е изтърпял да изчете всичко това (Пламене, какиното, не се съмнявам, нали все пак се говори доста за теб) ще помоля да се намери един добросъвестен да се заеме да ме удари с нещо тежко по главата, а за предпочитане и по пръстите...(добре, че това е толкова старо, че никой няма да се сети от къде е изплагиатствано ^^)
///Има незавършен вид, знам. При първа възможност ще сложа заплануваната за тук картинка...в зависимост, кога опацията ще ми бъде отново достъпна ^^ Мерси за търпението на (липсата на) читателите ми.///
вторник, 8 април 2008 г.
Рокади разни...
Нях, толкова съм развълнувана от деня, че просто няма как да си посветя страничката на философски размисли. Препоръчвам никой да не чете по-надолу поради една възможност да доскучая...забелязала съм, че нещата, които ме впечатляват отегчават много други...
Като например едно плуващо куче...тази сутрин се връщам от инжекция, заставам си на спирката с надеждата автобуса да се появи преди да съм брадясала, хвърлям умилен поглед към градския канал (опа, Тунджа...га' е било 33 даже е била /почти/ плавателна) и се радвам на пълноводието (по никое време) и на плуващите пластмасови шишета и найлонови торбички, когато съзирам едно рижо петно, на което не му е там мястото... Не ми остана нищо друго освен да прехвърля наум противопоказанията на всичките си лекарства и след още едно вторачване да си прибера мандибулата и да заключа: това наистина беше куче...
Технически погледнато сигурно все още е, защото след като прецапа половината река се изкачи на едно островче, поотръска се, поогледа се, повъртя се и продължи...преплува все пак. И точно тогава дойде автобусът...не че имаше интрига за проследяване, но какво ли е станало все пак?
Но да оставим анималистичната следа...получих информация, че на една писмена работа по литература (същата, на която очаквах тройка) имам петица. Е, да, когато човек има 30 минути за интерпретация на произведение на Яворов не може да се очаква много. Майка ми изрази чувствата ми по-добре от мен с развеселена физиономия и констатацията, че за 30 минути не можеш да го препишеш, а какво остава да се измисли ^^. Ето един пример за случай, когато дете се гордее безумно много с родителя си...но и това е друга бира...
Съжалявам, че така грубо скачам от тема на тема, но се втрещих как може човек да изчезне само за пет учебни дни и изведнъж от нищото, в средата на втория срок да цъфне нова съученичка... Предполага се, че няма да се усети голяма разлика, дали ще бъдем 28 или 29 не е важно. Кого залъгвам, оставаме си най-големия клас, най-невъзможния и с дисциплина някъде под нулата...дори и новото момиче да е най-примерната пак едната птичка няма да направи пролет.
Така става тук - нещата се раздвижват за няколко дни и а-ха всичко да тръгне по старому, когато пак се случва нещо... Францулята биха казали "C'est la vie!". А аз избягвам да се спирам на едно място, дори и за да потвърдя, че все още дишам...кой знае дали няма да изпусна нещо важно...
Като например едно плуващо куче...тази сутрин се връщам от инжекция, заставам си на спирката с надеждата автобуса да се появи преди да съм брадясала, хвърлям умилен поглед към градския канал (опа, Тунджа...га' е било 33 даже е била /почти/ плавателна) и се радвам на пълноводието (по никое време) и на плуващите пластмасови шишета и найлонови торбички, когато съзирам едно рижо петно, на което не му е там мястото... Не ми остана нищо друго освен да прехвърля наум противопоказанията на всичките си лекарства и след още едно вторачване да си прибера мандибулата и да заключа: това наистина беше куче...
Технически погледнато сигурно все още е, защото след като прецапа половината река се изкачи на едно островче, поотръска се, поогледа се, повъртя се и продължи...преплува все пак. И точно тогава дойде автобусът...не че имаше интрига за проследяване, но какво ли е станало все пак?
Но да оставим анималистичната следа...получих информация, че на една писмена работа по литература (същата, на която очаквах тройка) имам петица. Е, да, когато човек има 30 минути за интерпретация на произведение на Яворов не може да се очаква много. Майка ми изрази чувствата ми по-добре от мен с развеселена физиономия и констатацията, че за 30 минути не можеш да го препишеш, а какво остава да се измисли ^^. Ето един пример за случай, когато дете се гордее безумно много с родителя си...но и това е друга бира...
Съжалявам, че така грубо скачам от тема на тема, но се втрещих как може човек да изчезне само за пет учебни дни и изведнъж от нищото, в средата на втория срок да цъфне нова съученичка... Предполага се, че няма да се усети голяма разлика, дали ще бъдем 28 или 29 не е важно. Кого залъгвам, оставаме си най-големия клас, най-невъзможния и с дисциплина някъде под нулата...дори и новото момиче да е най-примерната пак едната птичка няма да направи пролет.
Така става тук - нещата се раздвижват за няколко дни и а-ха всичко да тръгне по старому, когато пак се случва нещо... Францулята биха казали "C'est la vie!". А аз избягвам да се спирам на едно място, дори и за да потвърдя, че все още дишам...кой знае дали няма да изпусна нещо важно...
неделя, 6 април 2008 г.
Въздишка за ранното детство...
Помня, когато бях на шест години...малко сладко щъкащо насам-натам същество с мечтата да бъде лекарка, за да направи всички баби в квартала млади, защото са толкова добри и мили. Помня, че обичах да се мотая из краката на 15-16 годишните каки и батковци, въпреки, че със сигурност са си планирани по-приятни занимания, отколкото да си бъбрят с едно твърде разговорливо хлапе. Помня, че като на шестгодишно дете много бели и глупости ми бяха опрощавани с усмивка.
Ами сега? Дали досаждането на група възрастни женици излезли на припек или на група младежи ще ми
се размине? Дали дребната несръчност пак ще предизвиква умиление? Не, разбира се, но и това си е в реда на нещата...но се позамислих за нещо друго.
И след като порастнах малко, с около 12 години и близо 60 сантиметра още си вярвам, че всичко трябва да ми се прощава така лесно.
Но идва един момент, в който дали с добро или с лошо човек научава (я, изненада!), че вече не е дете. Че вече трябва да си поеме отговорността и признаването на грешката не е краят. Вече не стига да наведеш съжалително поглед и да премигаш на парцали. В този момент си се налага принудително да минеш на бързи обороти разликата от шестата година до настоящата възраст.
И тук идва голямата трагедия. Стъпваш си в реалната възраст, пооглеждаш се малко и замръзваш. Липсват ти всякакви реакции. Научаваш, че извинението не само трябва да бъде дадено, трябва да бъде прието. Но понякога и то не е достатъчно и ти остава да чакаш и да се пържиш в сос от собствена глупост и бавно да придобиваш червенината на ястие готвено на бавен огън.
Но има разлика между времето за приготвянето на палачинки и на голямо парче говеждо, нали? А всеки обича месото с повече сос...нищо, остава само да го запържим още малко...
P.S. А палачинките нямат собствен сос...накъде отива вината...
Ами сега? Дали досаждането на група възрастни женици излезли на припек или на група младежи ще ми
се размине? Дали дребната несръчност пак ще предизвиква умиление? Не, разбира се, но и това си е в реда на нещата...но се позамислих за нещо друго.И след като порастнах малко, с около 12 години и близо 60 сантиметра още си вярвам, че всичко трябва да ми се прощава така лесно.
Но идва един момент, в който дали с добро или с лошо човек научава (я, изненада!), че вече не е дете. Че вече трябва да си поеме отговорността и признаването на грешката не е краят. Вече не стига да наведеш съжалително поглед и да премигаш на парцали. В този момент си се налага принудително да минеш на бързи обороти разликата от шестата година до настоящата възраст.
И тук идва голямата трагедия. Стъпваш си в реалната възраст, пооглеждаш се малко и замръзваш. Липсват ти всякакви реакции. Научаваш, че извинението не само трябва да бъде дадено, трябва да бъде прието. Но понякога и то не е достатъчно и ти остава да чакаш и да се пържиш в сос от собствена глупост и бавно да придобиваш червенината на ястие готвено на бавен огън.
Но има разлика между времето за приготвянето на палачинки и на голямо парче говеждо, нали? А всеки обича месото с повече сос...нищо, остава само да го запържим още малко...
P.S. А палачинките нямат собствен сос...накъде отива вината...
събота, 5 април 2008 г.
Ретроспекция
Допреди малко си говорихме половин час по телефона. Половин час, в който прехвърлихме мисли, спомени и чувства от последните осем месеца, даже и малко отгоре.
Всичко започна като по филмите, още когато се запознахме на концерта и само след едно кафе и най-дългата разходка за първа среща ти реши да ме изпратиш...
Помниш какво ти казах тогава за проклятието, но съм сигурна, че не ми повярва. И никога не съм ти казвала, но когато заваля се притесних за теб. Още тогава.
Помниш ли следващата ни уговорка? Срещата, на която така и не дойдох.
И това не знаеш, но вечерта преди срещата ни, докато се приготвях за лягане в хотела мислих за теб, за това, че не съм срещала втори такъв. Дневникът ми не беше с мен и оставих бележка с мисълта за теб, бележка от хотелско тефтерче, която още пазя някъде...
Така или иначе не срещах друг като теб. За почти трите години, от които си в живота ми не се намери друг, който да ме разсмива, утешава, подкрепя (когато реши ^^) като теб. Друг, който да държи на мен толкова колкото теб. Знаеш, че ме промени и явно е към добро, защото през тези осем месеца съм щастлива както никога не съм била.
Няма да минавам през всичкото време, казах ти, че някой ден ще седна да опиша цялата ни история и знам, че никой няма да повярва. Може би просто ще я напиша и седнем да я прочетем само ние двамата. Въпреки, че няма никаква опасност нито един спомен да се изгуби...и да, ти си знаеш ^^.
Всичко започна като по филмите, още когато се запознахме на концерта и само след едно кафе и най-дългата разходка за първа среща ти реши да ме изпратиш...
Помниш какво ти казах тогава за проклятието, но съм сигурна, че не ми повярва. И никога не съм ти казвала, но когато заваля се притесних за теб. Още тогава.
Помниш ли следващата ни уговорка? Срещата, на която така и не дойдох.
И това не знаеш, но вечерта преди срещата ни, докато се приготвях за лягане в хотела мислих за теб, за това, че не съм срещала втори такъв. Дневникът ми не беше с мен и оставих бележка с мисълта за теб, бележка от хотелско тефтерче, която още пазя някъде...Така или иначе не срещах друг като теб. За почти трите години, от които си в живота ми не се намери друг, който да ме разсмива, утешава, подкрепя (когато реши ^^) като теб. Друг, който да държи на мен толкова колкото теб. Знаеш, че ме промени и явно е към добро, защото през тези осем месеца съм щастлива както никога не съм била.
Няма да минавам през всичкото време, казах ти, че някой ден ще седна да опиша цялата ни история и знам, че никой няма да повярва. Може би просто ще я напиша и седнем да я прочетем само ние двамата. Въпреки, че няма никаква опасност нито един спомен да се изгуби...и да, ти си знаеш ^^.
петък, 4 април 2008 г.
Старата песен на нов глас...
Реших отново да си подновя дневника. След като го препрочетох се отчаях...а после се сетих, че съм скарана с листа и химикала и реших, че мога да подновя блога си...
И това не направих. Реших, че заслужавам да си направя нов, който да отразява изцяло новата ми и усъвършенствана грандоманска същност...
Като встъпителна част не е лошо. Просто ще давам съвет почерпен от личен опит: не си правете блогове, докато боледувате от нещо досадно, когато въобще настоението ви е скапано по някакъв начин...
Напоследък нещо не ми върви. Включително вървенето. Мога д
а си затворя очите за липсата си на всякак координация и да си кажа, че аз съм творческа натура, но пък и музата ми я няма никаква.
възнамерявам да подходя философски към въпроса и да започна от по-лесното - от ходенето.
Точно сега имам перфекната възможност сутрин и вечер да изминавам по три километра, но предвид на това, което ме чака накрая на пътя надали ще тръгвам с желание.
Пропуснах да спомена, но сега денят ми е мечта за всеки уважаващ себе си наркоман - сутрин и вечер боцкане, а междувременно - хапчета (размери и цветове за всеки вкус...). Единственото, което мога да си обещая за утре е да довърша някои започнати неща. И казват, че утро е по-мъдро от вечерта, но аз още от сега си знам, че щом днешната работа може да се свърши утре, тогава е по-добре да я отложим за вдругиден ^^.
~ Естествено най-важното остава за най-накрая. Един от най-важните хора в живот ми днес официално помъдрява. Ще ми се още веднъж да му пожелая здраве, за да не му пречи нищо по пътя, късмет, за да му помага по пътя и любов - за да има целия този път смисъл.
Честит рожден ден, Мъро. И пълнолетието да ти е честито. Ползвай го разумно, нищо че срока на годност е доживотен :).
И това не направих. Реших, че заслужавам да си направя нов, който да отразява изцяло новата ми и усъвършенствана грандоманска същност...
Като встъпителна част не е лошо. Просто ще давам съвет почерпен от личен опит: не си правете блогове, докато боледувате от нещо досадно, когато въобще настоението ви е скапано по някакъв начин...
Напоследък нещо не ми върви. Включително вървенето. Мога д
а си затворя очите за липсата си на всякак координация и да си кажа, че аз съм творческа натура, но пък и музата ми я няма никаква.възнамерявам да подходя философски към въпроса и да започна от по-лесното - от ходенето.
Точно сега имам перфекната възможност сутрин и вечер да изминавам по три километра, но предвид на това, което ме чака накрая на пътя надали ще тръгвам с желание.
Пропуснах да спомена, но сега денят ми е мечта за всеки уважаващ себе си наркоман - сутрин и вечер боцкане, а междувременно - хапчета (размери и цветове за всеки вкус...). Единственото, което мога да си обещая за утре е да довърша някои започнати неща. И казват, че утро е по-мъдро от вечерта, но аз още от сега си знам, че щом днешната работа може да се свърши утре, тогава е по-добре да я отложим за вдругиден ^^.
~ Естествено най-важното остава за най-накрая. Един от най-важните хора в живот ми днес официално помъдрява. Ще ми се още веднъж да му пожелая здраве, за да не му пречи нищо по пътя, късмет, за да му помага по пътя и любов - за да има целия този път смисъл.
Честит рожден ден, Мъро. И пълнолетието да ти е честито. Ползвай го разумно, нищо че срока на годност е доживотен :).
Абонамент за:
Публикации (Atom)