Предупрежавам: НЕ е депресарско. Чак аз не мога да си повярвам, но не е изпълнено с полуистерични и накъсани изречения стил "Яна пише в блога си". Странното е, че дори път не съм завладяна от онзи спокоен фатализъм и прекалено патетичен черен хумор.
Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.
И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".
И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.
Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)
*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
4 коментара:
и аз смятам физическата за по-неприятна... имам висок праг на психическа болка и вероятно прекалено нисък на физическа :D не, просто ме е страх, че зад всяка болка се крие нещо вредно за организма, а не ми се умира още... страхливо ^^
иначе всичко наред?
Ммм, ще разбера като свърши. На мен психическата ми се отразява и на тялото, така че ско не се срина до седмица или не предприема саморазправа с кухненски нож, значи съм кораво копеле ^^
вярвам, че си
Аз прочетох и не съм сигурна кое ме плаши повече. Май безсилието. Защото съм от онези, които се чувстват напълно отговорни за това, което им се случва, и които забравят да обвиняват съдбата.
Не съм достатъчно силна, за да се оставя на произвола.
И, между другото, започна ли да се мъча отвътре, главата ми сигнализира с болка до пръсване.
Публикуване на коментар