Един ден в средата на месеца...

Чудно защо човек се сеща за дневника си най-вече в момент на силна емоция. И то най-вече, когато не му се говори с никой друг и излиза...мрачно. Всъщност не е толкова странно. Чувствай се сам накрай света (но не на брега на морето...) и не ти се говори с никой. Имаш си приятели, но не им звъниш...или не искаш да ги натовариш с проблемите си, безпричинната тъга или просто не биха те разбрали? Ето къде идва мястото на дневника...

Мъро ли ми беше казал, че ставам за реклама? Сигурно, ако се завърти насам и види този ред ще се сети да потвърди или отрече. Но не за това става въпрос. Веднъж искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...

За днес може да се съобщи, че листовките вървят добре...пробвах две примерни със засичане на време. На първата имам четири, а на втората три грешки. И на двете проби една от грашките е по невнимание. И някой от по-бързите са започнали да усещат накъде духа вятъра (А37 ^^). Половината от изпита съм го взела - наполовината път сме до поредния шофьор-убиец в тази държава. Но мен тази работа слабо ме касае. Казала съм, че книжката ще стои до личната ми карта, за да си я имам и за обща украса. Докато един човек *хвърля му кос поглед* не си изпълни обещанието за танк няма да шофирам ^^.

И преди някой да е въздъхнал с облекчение ще кажа, че има само едно изключение - стигна ли до момента, в който ще мога сама да си позволя кола излизам на пътя с вездесъщата Лада Нива ^^ И тъй като се нуждая от малко гориво (след упорито мрънкане от страна на доста хора спрях с фотосинтезирането) ще се оттегля в покоите си, а довечера може и да дописвам, защото деня е едва в средата си ^^