Един ден в средата на месеца...

Чудно защо човек се сеща за дневника си най-вече в момент на силна емоция. И то най-вече, когато не му се говори с никой друг и излиза...мрачно. Всъщност не е толкова странно. Чувствай се сам накрай света (но не на брега на морето...) и не ти се говори с никой. Имаш си приятели, но не им звъниш...или не искаш да ги натовариш с проблемите си, безпричинната тъга или просто не биха те разбрали? Ето къде идва мястото на дневника...

Мъро ли ми беше казал, че ставам за реклама? Сигурно, ако се завърти насам и види този ред ще се сети да потвърди или отрече. Но не за това става въпрос. Веднъж искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...

За днес може да се съобщи, че листовките вървят добре...пробвах две примерни със засичане на време. На първата имам четири, а на втората три грешки. И на двете проби една от грашките е по невнимание. И някой от по-бързите са започнали да усещат накъде духа вятъра (А37 ^^). Половината от изпита съм го взела - наполовината път сме до поредния шофьор-убиец в тази държава. Но мен тази работа слабо ме касае. Казала съм, че книжката ще стои до личната ми карта, за да си я имам и за обща украса. Докато един човек *хвърля му кос поглед* не си изпълни обещанието за танк няма да шофирам ^^.

И преди някой да е въздъхнал с облекчение ще кажа, че има само едно изключение - стигна ли до момента, в който ще мога сама да си позволя кола излизам на пътя с вездесъщата Лада Нива ^^ И тъй като се нуждая от малко гориво (след упорито мрънкане от страна на доста хора спрях с фотосинтезирането) ще се оттегля в покоите си, а довечера може и да дописвам, защото деня е едва в средата си ^^

Пубертетски истрии

Тази вечер ми е странно. Отново се почувствах на 13. Ядосана без причина, нацупена на света и семейството, недоволна от деня, седмицата, месеца, годината, живота ми като цяло. Недоволна от свършеното. Или по-скоро от скуката, от бездействието. Началото на лятната ваканция винаги е време на кратка депресия, скука на куб...и всичко идва от липсата на занимание. Свършил си училище и вече няма за какво да ставаш рано, няма за какво да се тревожиш, нямаш цел и започваш да обвиняваш всички и всичко.

Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.

Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.

Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...

Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...