Въздишка за ранното детство...

Помня, когато бях на шест години...малко сладко щъкащо насам-натам същество с мечтата да бъде лекарка, за да направи всички баби в квартала млади, защото са толкова добри и мили. Помня, че обичах да се мотая из краката на 15-16 годишните каки и батковци, въпреки, че със сигурност са си планирани по-приятни занимания, отколкото да си бъбрят с едно твърде разговорливо хлапе. Помня, че като на шестгодишно дете много бели и глупости ми бяха опрощавани с усмивка.

Ами сега? Дали досаждането на група възрастни женици излезли на припек или на група младежи ще ми се размине? Дали дребната несръчност пак ще предизвиква умиление? Не, разбира се, но и това си е в реда на нещата...но се позамислих за нещо друго.

И след като порастнах малко, с около 12 години и близо 60 сантиметра още си вярвам, че всичко трябва да ми се прощава така лесно.

Но идва един момент, в който дали с добро или с лошо човек научава (я, изненада!), че вече не е дете. Че вече трябва да си поеме отговорността и признаването на грешката не е краят. Вече не стига да наведеш съжалително поглед и да премигаш на парцали. В този момент си се налага принудително да минеш на бързи обороти разликата от шестата година до настоящата възраст.

И тук идва голямата трагедия. Стъпваш си в реалната възраст, пооглеждаш се малко и замръзваш. Липсват ти всякакви реакции. Научаваш, че извинението не само трябва да бъде дадено, трябва да бъде прието. Но понякога и то не е достатъчно и ти остава да чакаш и да се пържиш в сос от собствена глупост и бавно да придобиваш червенината на ястие готвено на бавен огън.

Но има разлика между времето за приготвянето на палачинки и на голямо парче говеждо, нали? А всеки обича месото с повече сос...нищо, остава само да го запържим още малко...

P.S. А палачинките нямат собствен сос...накъде отива вината...