сряда, 17 декември 2008 г.

Когато ти човъркат из мозъка...

Добре, че по природа съм спокоен, незлоблив и рационален човек. Ако не бях сигурно телефонния апарат нямаше да оцелее... Не че той ми е виновен, но с всяка изминала година разбирам все по-ясно какво е това "да си български сървайвър".

Няма да преувелича, ако кажа, че в последните четири седмици по-често няма вода, отколкото да има. В последните четири седмици освен телефона на ВиК, научих наизуст телефоните на община Ямбол (информация, дежурен диспечър и една голяма бяла птица, чийто пост не знам, но пък за никакъв чеп не става), на строителна фирма Диана Комерс и...на Господари на ефира. Най-интересното е, че с последните въобще не успях да се свържа.

В момента не се чувствам в състояние да разкажа точно и ясно историята, но уверявам, че е дълга като повест на Евлин Пелин и сърцераздирателна като жълто романче. Може би трябва да спомена паметната дата 29.11. Не че нещо особено се случи...все пак след всичката пусната информация половината град не знаеше, че ще осъмне без вода. За две денонощия. Но поради общинари усвояващи средства (да се чете като "общински икономии") и тъпотията им граничеща само с размерите на Вселената (да, знам че се увеличава постоянно) стана гаф.

Вместо нормалните 250мм тръби идиотите решиха да прекарват водата през 110мм. Можете да си направите сметката. Грубо казано - два пъти по-малки. Естествено нищо не стана. Стана това, че общината прахоса хиляди левове за негодни тръби, а града въшлясваше за едно денонощие.

Разгеле, водата дойде. Точно, когато смятах, че ще се върнат плъховете, хлебарките и чумата. За моя радост избегнахме даже и епидемията от хепатит. Но си остана това, че града е хибрид между Хирошима от 45та, Чернобил от 86та, Бейрут през 80те.

Остана това, че вчера сутринта водата спря, а последното обещание е до 17:00 да бъде пусната...

сряда, 10 декември 2008 г.

За болката, болката и безсилието...

Предупрежавам: НЕ е депресарско. Чак аз не мога да си повярвам, но не е изпълнено с полуистерични и накъсани изречения стил "Яна пише в блога си". Странното е, че дори път не съм завладяна от онзи спокоен фатализъм и прекалено патетичен черен хумор.

Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.

И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".

И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.

Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)

*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)

неделя, 7 декември 2008 г.

Лятото мина, есента мина, зимата се преполови, отново е есен...опа. Освен, че ми докараха настинка високите есенни температури изиграха ролята на чавката от лафа - изпиха ми ума ^^. Не е истина колко е топло, слънчево, приятно, листопадно и пр. Още се мотая из парка с тъничка блуза и разкопчано якенце, токовете ми равномерно отмерват решителната ми стъпка по паважа, докато не се подхлъзна на купчина мокри листа или не спра, за да кихна жизнерадостно.

Сигурно ви стана интересно що е то жизнерадостна кихавица. Наричам го така, защото забавлява всички други около мен...без мен. Седмицата почивка ми подейства отрезвяващо и поне вече нямам живописния вид на панда с големите кръгове около очите. Днес ми се очертаха още два дни отпуск по болест, но вече не заради мен, а заради сестра ми.

Всеки от интелигентите, които посещават блога ми би се запитал как стана така, че точно аз ще гледам малкото зверче. Ще спестя няколкото груби и вулгарни изрази по адрес на баба и дядо (все пак, чакам завещанието ^^), за това че отказаха да гледат Льо. Уви, за родителите ми не е точното време да си пуснат болнични и аз си оставам на топло за още два дни.

Може би, не би било такава мъка, ако тези два не ми трябваха за заваксване на материал, подготовка за класна работа по математика (нужно ли е да се спомене, че не знам нищо от материала? ^^) и като за десерт изгризване на ноктите ми до лакътя. Последното ще бъде следствие от "разходката" на половинката ми до сливен, за да се остави в ръцете на известен ямболски касапин. Прощавайте, хирург. Процедурата не е сложна, не е опасна, но женската нелогичност и притеснение компенсират много, за да се стигне до момента с нелогичния, претрупван с нищо неказващи думи (но за сметка на това с бликащи емоции) пост в блога ми.

Със здраве ;)

неделя, 2 ноември 2008 г.

Едно правило...

...милиони доказателства.

Навлизам във възраст, когато едно по едно заучените ми правила започват да се потвърждават. Днес пак се срещнах с простотията човешка, пак реших да се откажа от спора, но за първи път останах безразлично спокойна. Не горях от желание да натрия муцуната и да посмачкам самочувствието на Глупостта. Разбрах, че няма да мога.

Обикновено осъзнаването на факта, че не всичко зависи от мен ме е докарвал до дни на унилост, апатия, съмнение в способностите ми и ред подобни. Незнайно кога съм стигна до едно мнение с майка ми - че достатъчно наказание за глупавите простаци е глупостта и простащината.

Исках да споделя спокойствието си (което напоследък е рядкост) и само това, че утре отивам да пусна обява във въестника. Няма да търся, предлагам, купувам или продавам нищо. Просто искам да се похваля, че съм млада, чаровна, обичаща и обичана и имам всичко, което ми трябва, за да си остана такава още доста дълго време ^^.

сряда, 8 октомври 2008 г.

Шибан патриархат!!!

От малка съм била възпитавана с патриархалните ценности. И от малка ми е казвало, че раста независима и сама си формирам ценностите. Била съм нагло манипулирана в името на свинщината...може би заради това станах зависима от мнението на обграждащите ме лица от мъжки пол.

Може би заради това смятах, че всичко което се прави се прави за мое добро. Може би заради това съм оправдавала много грешни постъпки. А върха на наглостта беше да ми връчат литература на тема "нежната и ранима мъжка душа". С това вече можех да оправдая всяка една грешка на всеки един - от подрастващите до некролозите.

Позволявала съм да ме манипулират, да ме използват, да ме променят, да ме карат да се чувствам глупава, грозна, жалка, несподобна да изпитвам изтински емоции...и само някой да ми беше казал, че и страданието е емоция...какво пък, ако беше сигурно нямаше да й повярвам.

Дойде момент, в който нещата се объркаха. Когато повтаряш на един човек, че е лош той неминуемо става лош. Така и аз като разбрах, че няма да им угодя престанах и да се опитвам. Лошото е, че бях срещала съвсем малко типажи - най-вече аграрните типове в семейството си...

От днес, когато всичко ми беше казано в очите си обещавам, че доверието и обичта ми няма да зависят от кръвна и родствена връзка, няма да лежат на стари спомени, няма да се печелят толкова лесно. И не трябваше да отричам феминизма...

вторник, 19 август 2008 г.

Проължението: Крайморие

Чудя се в колко части бих могла да разкажа всичко, което ми се случи за три дни там...или поне всичко, което е за разказване ^^. Не мога да реша дали да дръпна една хубава реклама на това малко райско кътче, да го играя като Бюро Полезна Информация за търсещите подходящо място за почивка или да направя опит (най-верятно безуспешен) да предам романтиката и магията...

Първото ми впечатление беше, че съм попаднала на място мааааалко по-различно от очакваното. Извадената от интернет карта ме беше подготвила, че кв. Крайморие не е дори едно малко село с общо осемте си малки улички. Едно регулирано с два-три знака кръстовище, където спира автобуса, малкия мегдан и читалището...предполагам, че това остава след летния сезон, когато повечето магазинчета затварят и сезонните хотели се свиват до обичайните си размери на големи семейни къщи.

Намирането на квартира става лесно, незавизисмо дали си отишъл за ден-два или за две седмици. Със слизането си от автобуса с Иван имахме някакъв примерен план, въпреки че информацията от чичко Гуугъл беше доста оскъдна. Негова колежка ни препоръча един от хотелите...но там нямаше свободни стаи, а и нямах желание да отсядам в най-високата сграда наоколо. Имах желание за малка квартира обзаедена по мода от преди демокрацията... Мястото събуди доста спомени от ранните ми години и летата в Китен и Приморско.

Отклоних се...още една от особеностите на Крайморие е, че не можеш да минеш незабелязан и винаги ще се намери кой да те заговори. Въпеки проваленя ни полуплан за престой пет минути след това крачехме към ул. Лорна 18 следвайки бай Георги със смесени очаквания. След още пет минути вече бяхме уредили престоя си. Мястото беше уютно, тапетите, картините и големият прозорец ме караха да се чувствам все едно, че съм си в Горна Оряховица при баба.


Извинявам се, ако разводнявам твърде мого нещата, но все един момент от това преживяване беше важен и запомнящ се за мен. Ще сложна снимка веднага след като се сетя да прегледам съдържанието на телефона на половинката си ^^. Всеки, който иска информация можеда ме намери на
luzusnature@gmail.com

неделя, 17 август 2008 г.

На припек

Тъй като светлините на прожектора се стопиха от жегите оставам без сценичното си осветление, захвърлям сценичното облекло и...да, верно, аз си нямам сцена ^^ От публиката няма да се оплаквам, тъй като ми казаха, че тайно ме наблюдават и четат (Бай Брадър ме гледка ^^) и изведнъж се осъзнах, че това изречение става твърде дълго...или че ми се натрупа твърде много материал за разказ...или и двете заедно ^^

И преди негова милост читателят да да ме е попитал "Имаш ли да кажеш нещо по-умно?" и да ме е пратил за ваучери на Вивател ще отбележа част от събитията за изминалия месец. Оправдавайки се със слабата си памет и без излишни подробности по трепетно очакване, подготовка, генерални репетиции, които биха отегчили дори и Омир с неговата "Илиада" ще си кажа направо
- Да, взех си листовките...макар и на косъм ///гадни, гадни, гадни въпроси/// ги взех.
- Да, първата година с половинката ми мина...беше незабравимо, нали бяхме заедно ^^
- Да, бях в Горна за малко, но все пак достатъчно, за малко шоу и откриване на истини.

И тъй като не искам да се получава в обем нещо като събраното творчество на Вазов сигурно ще разкажа в няколко части. Няма да се впускам в подробности за правилника за движение по пътищата. Аргумент: никой не го спазва - защо да го говорим ^^. Бих споделила, че почти преполових кормуването. Извънградското беше забавно с изключение на факта, че инструкторката ми също има педал за спирачка.Шофирането в града е друга бира. Бих го определила като хибрид между Закона на Джунглата и епически сблъсък на агитки на Левски и ЦСКА. Та, този жалък мелез, наречен на жаргон "градско" ме посрещна с отворените обятия на устремена към мен очукана ладичка и половин дузина ядосани бибиткащи тираджии. Но и аз не се давам лесно...Светия дух прие пред мен форма като новичко Пежо (един от последните модели), компактно и бързо ускоряващо. Ако не можеш да се изправиш срещу тях поне дай газ и им избягай ^^.

Може би не трябва да се мъча много над шофьорските мъдрости...но истината е че взе да ми харесва. Като почивка от четирите гуми на пети август с Иван се качихме на влака за Бургас, за да видим морето. ///Ако седя и чакам глобалното затопляне да ми го докара до Ямбол вече няма да имам самочувствието да се покажа по бански или ще ми изнасят урната с каквито там атоми от мен са останали на припек./// От гарата изчакахме малко за автобус 17 и стигнахме до едно от малкото останали незастроени райски кътчета по черноморието ни - квартал Крайморие.

Предполагам, че никой не е приритал за това, но аз го казвам, защото съм егоист...т.е. следва продължение ;)