петък, 18 юли 2008 г.

Един ден в средата на месеца...

Чудно защо човек се сеща за дневника си най-вече в момент на силна емоция. И то най-вече, когато не му се говори с никой друг и излиза...мрачно. Всъщност не е толкова странно. Чувствай се сам накрай света (но не на брега на морето...) и не ти се говори с никой. Имаш си приятели, но не им звъниш...или не искаш да ги натовариш с проблемите си, безпричинната тъга или просто не биха те разбрали? Ето къде идва мястото на дневника...

Мъро ли ми беше казал, че ставам за реклама? Сигурно, ако се завърти насам и види този ред ще се сети да потвърди или отрече. Но не за това става въпрос. Веднъж искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...

За днес може да се съобщи, че листовките вървят добре...пробвах две примерни със засичане на време. На първата имам четири, а на втората три грешки. И на двете проби една от грашките е по невнимание. И някой от по-бързите са започнали да усещат накъде духа вятъра (А37 ^^). Половината от изпита съм го взела - наполовината път сме до поредния шофьор-убиец в тази държава. Но мен тази работа слабо ме касае. Казала съм, че книжката ще стои до личната ми карта, за да си я имам и за обща украса. Докато един човек *хвърля му кос поглед* не си изпълни обещанието за танк няма да шофирам ^^.

И преди някой да е въздъхнал с облекчение ще кажа, че има само едно изключение - стигна ли до момента, в който ще мога сама да си позволя кола излизам на пътя с вездесъщата Лада Нива ^^ И тъй като се нуждая от малко гориво (след упорито мрънкане от страна на доста хора спрях с фотосинтезирането) ще се оттегля в покоите си, а довечера може и да дописвам, защото деня е едва в средата си ^^

понеделник, 14 юли 2008 г.

Пубертетски истрии

Тази вечер ми е странно. Отново се почувствах на 13. Ядосана без причина, нацупена на света и семейството, недоволна от деня, седмицата, месеца, годината, живота ми като цяло. Недоволна от свършеното. Или по-скоро от скуката, от бездействието. Началото на лятната ваканция винаги е време на кратка депресия, скука на куб...и всичко идва от липсата на занимание. Свършил си училище и вече няма за какво да ставаш рано, няма за какво да се тревожиш, нямаш цел и започваш да обвиняваш всички и всичко.

Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.

Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.

Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...

Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...

събота, 21 юни 2008 г.

Шевове под натиск...

Не знам и продължавам да не знам...и дните от началото на май досега се изнизаха, а блога ми кротко си дреме в застой. Трудно се пише, докато нещо човърка, рови, дълбае и те мъчи.
Научих се да шия съвсем малка. Всъщност единствената причина да играя с кукли беше, че обичах да им правя къщи и да им шия. А сега кърпя себе си, но като импровизирана дига и конецът ми нещо не струва. Ще се пръсна по шевовете. Познат лаф, но точно това изпитвам.

Обяснения много. Може би е от жегата, ниското кръвно, напрежението в училище, връщането на баща ми, заразната майчина параноя или да обобщя - перменентен душевен цикъл. Ще ми се за перманентен само да преувеличавам, но ще разберем до понеделник. Незнайно защо лятото винаги ме тормози. Започвам да се питам дали освен параноята и максимализмът не е заразен.

И все пак като последен коментар получих подбутване за по-положителен пост. Няма да изневеря на себе си и вместо да тръгна да си измислям хубаво ще търся хубавото в лошото или най-точно как можеше да бъде по-зле. Все още имам причина да ставам сутрин от леглото си и с желание да се запътвам към банята, а после към козметичното несесерче. Все още като камък на шията (само, за да ме държи здраво стъпила на земята ^^) е моят любим. Но ако средата е водна аз съм неговата любима (глупости, единствена ^^) шамандура.

Ще се въздържа от подробен разказ на снощните събития, но трябва да се отбележи, че иронията на Съдбата отново не ни отмина. След края на поредната ситуация достойна за ситком с гениален сценарист любимият ми каза: "Още като малък майка ми казваше, че такива неща могат само на мен да ми се случат...". Замислих се и след превъртане на лентата на краткия ми съзнателен живот признах, че мога да се похваля със същото. Посрещнахме изводът със смях - щом сме се събрали два магнита за странни ситуации, тогава ще ги имаме в двойна доза. Взех да го повтарям твърде често, но си е така - важното е, че сме двама.

Днес ситуациите продължиха и вече се чудя дали Съдбата освен кучка не е и наркоманка. Трудно мога да си обясня неадекватните й прищевки по друг начин. Или кой знае...няма само аз да се съмнявам в тежката диагноза душевен цикъл ^^.

неделя, 4 май 2008 г.

За хората...

Не желая да има хора покрай мен. Днес не съм се скарала с никого, нито пък мразя живота. Напротив, обичам го. Но пак няма вода...

И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...

Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Но идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.

Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...

И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...

И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.


После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...

петък, 2 май 2008 г.

Откровения от вчера и днес...

"Или на мен взе да ми става навик да пиша единствено при спиране на водата или водата взе да спира твърде често... Извън иронично-философската формулировка на делничния проблем нищо друго не успя да ме събуди. Нито гадното бучене в ушите, нито главоболието, нито телефонно скарване за "добро утро".

Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."

До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разни самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**

Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)

Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.

* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.

вторник, 29 април 2008 г.

"Добре, но въобще не е добре..."

Отново спряха водата...и кой е на далавера? Мъъъъро. Защо? Защото живея в най-готиния квартал на града, а той в интересния от историческа гледна точка, най-стар квартал на града.

Вярно, не е лошо да има по една аптека в двата края на блока, два хранителни и един зеленчуков магазин, магазин за дрехи, поща, автобусна спирка, четири кафенета, пункт на Еврофутбол (не ползвам, изтквам ^^), кафе-клуб-дискотека, бензиностанция и това само на 50 метра. Ако разширим радиуса на 500 метра можем да започенм броенето и на супермаркети, деноннощна аптека, видеотека, интернет клубове, училища, заведения...

Не ми обръщайте внимание, опитвам се да се разсея малко и да си припомня защо още седя в този смахнат панелен квартал предвид, че тъпанарите от ВиК и полуразпаднатите им водопроводи създават проблем всеки месец. И тъй като съм си късметлия от класа два пъти за миналата година ми се случи водата да спре, докато бях в банята...и ако някой се опита да ви продава шампоан, който не люти на очите го хласнете с нещо тежко и от мен ^^.

С умиление си спомням последната наистина стойностна авария...две денонощия и малко без вода. Нямаше минерална вода по магазините. А на майка ми се сбъдна мечтата за по-простичък живот, докато по тъмно тя ми свети с фенерче, а аз редейки до девето коляно родата на Жан Жак Русо мъкна туби с вода по нагорнище нейде из къра. Вече си мислех дали няма да е по-разумно да си намеря кобилица и менци, когато водата най-накрая дойде..."И то било хубаво човек да излезе от пещерата".

Но тогава дойде ред на вездесъщата параноя. Искрено се надявах да е параноя, защото напълних всички туби у дома и резерва стигна до колосалните 60 литра (предвид, че стандартните спирания са за около един следобед). Уви, за мое нещастие малко след това всичко започна да си влиза в употреба...

П.П. Извинявам се за безсмисления пост, но това е нещото, което ме впечатли до толкова, че да седна да пиша днес...имам доста материал за размисъл от предишните дни, но ако не си бях изляла това сигурно щях да посегна за утешение към бонбоните...

вторник, 22 април 2008 г.

Мисля...напук на личния си лекар!

Няма време. Обичайната реплика за всеки човек, но е леко нелогично, когато си само на 17 ^^. Но все пак си е така - времето е дефицит, мързелът е голям, борбата става все по-жестока. И все пак успях да надвия себе си и две седмици след последната публикация да си седна на д-то (слава богу, вече не чак толкова насинено от иглите) и да споделям впечатления и след края на веселия си наркомански период.

Мога да споделя, че се запознах с един образ, който ме нерви изключително много. Предполагам, че най-вбесяващото в него е, че сарказмът ми така и не го подразни, а даже го възхити. Ще направя малко реклама на труда, с който се занимава той. Не защото смятам, че ще излезе нещо, а за да кажа, че единствената L'âme immortelle съм аз, въпреки, че умникът се опитва да ми припише заслугата за това кръщавайки целия си проект "Саркастичната критика на безсмъртната душа" и за моя радост (т.е. за да не го съдя) подписва всяка част с псевдонима ми, при това неграмотно. (добре де, един от тях ^^).

Истината е, че с нетърпение чакам творението да блесне пред музата си (моя милост) в завършен вид, за да мога да дам една хубава саракастична критика на саркастичната критика. Истината е, че връщането на училище седмица преди ваканцията ми дава апетит да предъвквам с все по-голяма наслада всеки, който реши да се прави на моя лека закуска.

Но като цяло (въпреки, че леко се стресирах от последнире редове) аз съм кротък, симпатичен и невредящ на никого човек (стига да съм на снимка) и най-разумното е да ме оставите с ветрилата ми, с бомбето или поне под очилата, защото всичко останало е грубо навлизане в личното ми пространство. И от хубавите стари приказки на всеки юнак му става ясно какво се случва след влизането в пещерата на ламята. Е, осъвременето го малко, придайте вкус на ситком, а физическите белези сведете до няколко одрасквания до кръв (за психическите не говорим) и ще разберете какво приключение е (за любители на силни и не чак толкова силни усещания) да ми се навлезе в аурата.

Ако някой все пак е изтърпял да изчете всичко това (Пламене, какиното, не се съмнявам, нали все пак се говори доста за теб) ще помоля да се намери един добросъвестен да се заеме да ме удари с нещо тежко по главата, а за предпочитане и по пръстите...(добре, че това е толкова старо, че никой няма да се сети от къде е изплагиатствано ^^)


///Има незавършен вид, знам. При първа възможност ще сложа заплануваната за тук картинка...в зависимост, кога опацията ще ми бъде отново достъпна ^^ Мерси за търпението на (липсата на) читателите ми.///