Чудя се в колко части бих могла да разкажа всичко, което ми се случи за три дни там...или поне всичко, което е за разказване ^^. Не мога да реша дали да дръпна една хубава реклама на това малко райско кътче, да го играя като Бюро Полезна Информация за търсещите подходящо място за почивка или да направя опит (най-верятно безуспешен) да предам романтиката и магията...
Първото ми впечатление беше, че съм попаднала на място мааааалко по-различно от очакваното. Извадената от интернет карта ме беше подготвила, че кв. Крайморие не е дори едно малко село с общо осемте си малки улички. Едно регулирано с два-три знака кръстовище, където спира автобуса, малкия мегдан и читалището...предполагам, че това остава след летния сезон, когато повечето магазинчета затварят и сезонните хотели се свиват до обичайните си размери на големи семейни къщи.
Намирането на квартира става лесно, незавизисмо дали си отишъл за ден-два или за две седмици. Със слизането си от автобуса с Иван имахме някакъв примерен план, въпреки че информацията от чичко Гуугъл беше доста оскъдна. Негова колежка ни препоръча един от хотелите...но там нямаше свободни стаи, а и нямах желание да отсядам в най-високата сграда наоколо. Имах желание за малка квартира обзаедена по мода от преди демокрацията... Мястото събуди доста спомени от ранните ми години и летата в Китен и Приморско.
Отклоних се...още една от особеностите на Крайморие е, че не можеш да минеш незабелязан и винаги ще се намери кой да те заговори. Въпеки проваленя ни полуплан за престой пет минути след това крачехме към ул. Лорна 18 следвайки бай Георги със смесени очаквания. След още пет минути вече бяхме уредили престоя си. Мястото беше уютно, тапетите, картините и големият прозорец ме караха да се чувствам все едно, че съм си в Горна Оряховица при баба.
Извинявам се, ако разводнявам твърде мого нещата, но все един момент от това преживяване беше важен и запомнящ се за мен. Ще сложна снимка веднага след като се сетя да прегледам съдържанието на телефона на половинката си ^^. Всеки, който иска информация можеда ме намери на luzusnature@gmail.com
вторник, 19 август 2008 г.
неделя, 17 август 2008 г.
На припек
Тъй като светлините на прожектора се стопиха от жегите оставам без сценичното си осветление, захвърлям сценичното облекло и...да, верно, аз си нямам сцена ^^ От публиката няма да се оплаквам, тъй като ми казаха, че тайно ме наблюдават и четат (Бай Брадър ме гледка ^^) и изведнъж се осъзнах, че това изречение става твърде дълго...или че ми се натрупа твърде много материал за разказ...или и двете заедно ^^
И преди негова милост читателят да да ме е попитал "Имаш ли да кажеш нещо по-умно?" и да ме е пратил за ваучери на Вивател ще отбележа част от събитията за изминалия месец. Оправдавайки се със слабата си памет и без излишни подробности по трепетно очакване, подготовка, генерални репетиции, които биха отегчили дори и Омир с неговата "Илиада" ще си кажа нап
раво
- Да, взех си листовките...макар и на косъм ///гадни, гадни, гадни въпроси/// ги взех.
- Да, първата година с половинката ми мина...беше незабравимо, нали бяхме заедно ^^
- Да, бях в Горна за малко, но все пак достатъчно, за малко шоу и откриване на истини.
И тъй като не искам да се получава в обем нещо като събраното творчество на Вазов сигурно ще разкажа в няколко части. Няма да се впускам в подробности за правилника за движение по пътищата. Аргумент: никой не го спазва - защо да го говорим ^^. Бих споделила, че почти преполових кормуването. Извънградското беше забавно с изключение на факта, че инструкторката ми също има педал за спирачка.Шофирането в града е друга бира. Бих го определила като хибрид между Закона на Джунглата и епически сблъсък на агитки на Левски и ЦСКА. Та, този жалък мелез, наречен на жаргон "градско" ме посрещна с отворените обятия на устремена към мен очукана ладичка и половин дузина ядосани бибиткащи тираджии. Но и аз не се давам лесно...Светия дух прие пред мен форма като новичко Пежо (един от последните модели), компактно и бързо ускоряващо. Ако не можеш да се изправиш срещу тях поне дай газ и им избягай ^^.
Може би не трябва да се мъча много над шофьорските мъдрости...но истината е че взе да ми харесва. Като почивка от четирите гуми на пети август с Иван се качихме на влака за Бургас, за да видим морето. ///Ако седя и чакам глобалното затопляне да ми го докара до Ямбол вече няма да имам самочувствието да се покажа по бански или ще ми изнасят урната с каквито там атоми от мен са останали на припек./// От гарата изчакахме малко за автобус 17 и стигнахме до едно от малкото останали незастроени райски кътчета по черноморието ни - квартал Крайморие.
Предполагам, че никой не е приритал за това, но аз го казвам, защото съм егоист...т.е. следва продължение ;)
И преди негова милост читателят да да ме е попитал "Имаш ли да кажеш нещо по-умно?" и да ме е пратил за ваучери на Вивател ще отбележа част от събитията за изминалия месец. Оправдавайки се със слабата си памет и без излишни подробности по трепетно очакване, подготовка, генерални репетиции, които биха отегчили дори и Омир с неговата "Илиада" ще си кажа нап
раво- Да, взех си листовките...макар и на косъм ///гадни, гадни, гадни въпроси/// ги взех.
- Да, първата година с половинката ми мина...беше незабравимо, нали бяхме заедно ^^
- Да, бях в Горна за малко, но все пак достатъчно, за малко шоу и откриване на истини.
И тъй като не искам да се получава в обем нещо като събраното творчество на Вазов сигурно ще разкажа в няколко части. Няма да се впускам в подробности за правилника за движение по пътищата. Аргумент: никой не го спазва - защо да го говорим ^^. Бих споделила, че почти преполових кормуването. Извънградското беше забавно с изключение на факта, че инструкторката ми също има педал за спирачка.Шофирането в града е друга бира. Бих го определила като хибрид между Закона на Джунглата и епически сблъсък на агитки на Левски и ЦСКА. Та, този жалък мелез, наречен на жаргон "градско" ме посрещна с отворените обятия на устремена към мен очукана ладичка и половин дузина ядосани бибиткащи тираджии. Но и аз не се давам лесно...Светия дух прие пред мен форма като новичко Пежо (един от последните модели), компактно и бързо ускоряващо. Ако не можеш да се изправиш срещу тях поне дай газ и им избягай ^^.
Може би не трябва да се мъча много над шофьорските мъдрости...но истината е че взе да ми харесва. Като почивка от четирите гуми на пети август с Иван се качихме на влака за Бургас, за да видим морето. ///Ако седя и чакам глобалното затопляне да ми го докара до Ямбол вече няма да имам самочувствието да се покажа по бански или ще ми изнасят урната с каквито там атоми от мен са останали на припек./// От гарата изчакахме малко за автобус 17 и стигнахме до едно от малкото останали незастроени райски кътчета по черноморието ни - квартал Крайморие.
Предполагам, че никой не е приритал за това, но аз го казвам, защото съм егоист...т.е. следва продължение ;)
петък, 18 юли 2008 г.
Един ден в средата на месеца...
Чудно защо човек се сеща за дневника си най-вече в момент на силна емоция. И то най-вече, когато не му се говори с никой друг и излиза...мрачно. Всъщност не е толкова странно. Чувствай се сам накрай света (но не на брега на морето...) и не ти се говори с никой. Имаш си приятели, но не им звъниш...или не искаш да ги натовариш с проблемите си, безпричинната тъга или просто не биха те разбрали? Ето къде идва мястото на дневника...
Мъро ли ми беше казал, че ставам за реклама? Сигурно, ако се завърти насам и види този ред ще се сети да потвърди или отрече. Но не за това става въпрос. Веднъж
искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...
искам споделя, че никакви тежки състресения не минават през мен. Не бих си ударила д-то в тавана не само от невъзможност, а и защото не съм толкова дрогирано щастлива. Съобщителните изречения в един дневник са най-странни. Напомнят на новинарска емисия и се губи емоцията...За днес може да се съобщи, че листовките вървят добре...пробвах две примерни със засичане на време. На първата имам четири, а на втората три грешки. И на двете проби една от грашките е по невнимание. И някой от по-бързите са започнали да усещат накъде духа вятъра (А37 ^^). Половината от изпита съм го взела - наполовината път сме до поредния шофьор-убиец в тази държава. Но мен тази работа слабо ме касае. Казала съм, че книжката ще стои до личната ми карта, за да си я имам и за обща украса. Докато един човек *хвърля му кос поглед* не си изпълни обещанието за танк няма да шофирам ^^.
И преди някой да е въздъхнал с облекчение ще кажа, че има само едно изключение - стигна ли до момента, в който ще мога сама да си позволя кола излизам на пътя с вездесъщата Лада Нива ^^ И тъй като се нуждая от малко гориво (след упорито мрънкане от страна на доста хора спрях с фотосинтезирането) ще се оттегля в покоите си, а довечера може и да дописвам, защото деня е едва в средата си ^^
понеделник, 14 юли 2008 г.
Пубертетски истрии
Тази вечер ми е странно. Отново се почувствах на 13. Ядосана без причина, нацупена на света и семейството, недоволна от деня, седмицата, месеца, годината, живота ми като цяло. Недоволна от свършеното. Или по-скоро от скуката, от бездействието. Началото на лятната ваканция винаги е време на кратка депресия, скука на куб...и всичко идва от липсата на занимание. Свършил си училище и вече няма за какво да ставаш рано, няма за какво да се тревожиш, нямаш цел и започваш да обвиняваш всички и всичко.
Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.
Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.
Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...
Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...
Бях на 13, играех пасианс след пасианс на компютъра, докато не ми се появи мазол в ляво от вените на дясната ми ръка...от търкането по килимчето на мишката. И досега си го имам този малък мой талисман. Е, бях на тази "фатална" възраст, слушах странна музика, понякога плачех на текстове, които в нормално състояние биха ме замислили. Скуката изостря чувствителността както тишината изостря слуха.
Върнах се назад, защото цяла вечер се чувствам така. И онова особено чувство на тревожност не ме напуска. И се замислих - има човек в живота ми, в който съм така безумно влюбена сякаш го познавам от вчера (да де ^^), приятелите ми са до мен, шофьорския курс ми отнема половината ден...и пак намерих една вечер да се върна към онова странно състояние.
Почудих се как съм оцеляла, когато бях на 13. Замислих се колко гадно може да бъде всичко, когато наистина си е така, а не просто болно (недоспало) съзнание да ти натрапва миражи. *Почесва се замислено* Мисля да не включвам това излияние в списъка на великите си шедьоври и да се оправдая с цикъла си. Имало полза да си момиче...
Днес няма да слагам картинка. Душата ми е музикален и физически инвалид, слепец и абсолютен далтонист...бих се обзаложила на каквото каже читателят, че най-вероятно е и плешива...
събота, 21 юни 2008 г.
Шевове под натиск...
Не знам и продължавам да не знам...и дните от началото на май досега се изнизаха, а блога ми кротко си дреме в застой. Трудно се пише, докато нещо човърка, рови, дълбае и те мъчи.
Научих се да шия съвсем малка. Всъщност единствената причина да играя с кукли беше, че обичах да им правя къщи и да им шия. А сега кърпя себе си, но като импровизирана дига и конецът ми нещо не струва. Ще се пръсна по шевовете. Познат лаф, но точно това изпитвам.
Обяснения много. Мож
е би е от жегата, ниското кръвно, напрежението в училище, връщането на баща ми, заразната майчина параноя или да обобщя - перменентен душевен цикъл. Ще ми се за перманентен само да преувеличавам, но ще разберем до понеделник. Незнайно защо лятото винаги ме тормози. Започвам да се питам дали освен параноята и максимализмът не е заразен.
И все пак като последен коментар получих подбутване за по-положителен пост. Няма да изневеря на себе си и вместо да тръгна да си измислям хубаво ще търся хубавото в лошото или най-точно как можеше да бъде по-зле. Все още имам причина да ставам сутрин от леглото си и с желание да се запътвам към банята, а после към козметичното несесерче. Все още като камък на шията (само, за да ме държи здраво стъпила на земята ^^) е моят любим. Но ако средата е водна аз съм неговата любима (глупости, единствена ^^) шамандура.
Ще се въздържа от подробен разказ на снощните събития, но трябва да се отбележи, че иронията на Съдбата отново не ни отмина. След края на поредната ситуация достойна за ситком с гениален сценарист любимият ми каза: "Още като малък майка ми казваше, че такива неща могат само на мен да ми се случат...". Замислих се и след превъртане на лентата на краткия ми съзнателен живот признах, че мога да се похваля със същото. Посрещнахме изводът със смях - щом сме се събрали два магнита за странни ситуации, тогава ще ги имаме в двойна доза. Взех да го повтарям твърде често, но си е така - важното е, че сме двама.
Днес ситуациите продължиха и вече се чудя дали Съдбата освен кучка не е и наркоманка. Трудно мога да си обясня неадекватните й прищевки по друг начин. Или кой знае...няма само аз да се съмнявам в тежката диагноза душевен цикъл ^^.
Научих се да шия съвсем малка. Всъщност единствената причина да играя с кукли беше, че обичах да им правя къщи и да им шия. А сега кърпя себе си, но като импровизирана дига и конецът ми нещо не струва. Ще се пръсна по шевовете. Познат лаф, но точно това изпитвам.
Обяснения много. Мож
е би е от жегата, ниското кръвно, напрежението в училище, връщането на баща ми, заразната майчина параноя или да обобщя - перменентен душевен цикъл. Ще ми се за перманентен само да преувеличавам, но ще разберем до понеделник. Незнайно защо лятото винаги ме тормози. Започвам да се питам дали освен параноята и максимализмът не е заразен.И все пак като последен коментар получих подбутване за по-положителен пост. Няма да изневеря на себе си и вместо да тръгна да си измислям хубаво ще търся хубавото в лошото или най-точно как можеше да бъде по-зле. Все още имам причина да ставам сутрин от леглото си и с желание да се запътвам към банята, а после към козметичното несесерче. Все още като камък на шията (само, за да ме държи здраво стъпила на земята ^^) е моят любим. Но ако средата е водна аз съм неговата любима (глупости, единствена ^^) шамандура.
Ще се въздържа от подробен разказ на снощните събития, но трябва да се отбележи, че иронията на Съдбата отново не ни отмина. След края на поредната ситуация достойна за ситком с гениален сценарист любимият ми каза: "Още като малък майка ми казваше, че такива неща могат само на мен да ми се случат...". Замислих се и след превъртане на лентата на краткия ми съзнателен живот признах, че мога да се похваля със същото. Посрещнахме изводът със смях - щом сме се събрали два магнита за странни ситуации, тогава ще ги имаме в двойна доза. Взех да го повтарям твърде често, но си е така - важното е, че сме двама.
Днес ситуациите продължиха и вече се чудя дали Съдбата освен кучка не е и наркоманка. Трудно мога да си обясня неадекватните й прищевки по друг начин. Или кой знае...няма само аз да се съмнявам в тежката диагноза душевен цикъл ^^.
неделя, 4 май 2008 г.
За хората...
Не желая да има хора покрай мен. Днес не съм се скарала с никого, нито пък мразя живота. Напротив, обичам го. Но пак няма вода...
И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...
Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Н
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.
Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...
И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...
И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.
После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...
И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...
Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Н
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...
И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...
И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.
После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...
петък, 2 май 2008 г.
Откровения от вчера и днес...
"Или на мен взе да ми става навик да пиша единствено при спиране на водата или водата взе да спира твърде често... Извън иронично-философската формулировка на делничния проблем нищо друго не успя да ме събуди. Нито гадното бучене в ушите, нито главоболието, нито телефонно скарване за "добро утро".
Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."
До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разн
и самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**
Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)
Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.
* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.
Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."
До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разн
и самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)
Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.
* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.
Абонамент за:
Публикации (Atom)