"Добре, но въобще не е добре..."

Отново спряха водата...и кой е на далавера? Мъъъъро. Защо? Защото живея в най-готиния квартал на града, а той в интересния от историческа гледна точка, най-стар квартал на града.

Вярно, не е лошо да има по една аптека в двата края на блока, два хранителни и един зеленчуков магазин, магазин за дрехи, поща, автобусна спирка, четири кафенета, пункт на Еврофутбол (не ползвам, изтквам ^^), кафе-клуб-дискотека, бензиностанция и това само на 50 метра. Ако разширим радиуса на 500 метра можем да започенм броенето и на супермаркети, деноннощна аптека, видеотека, интернет клубове, училища, заведения...

Не ми обръщайте внимание, опитвам се да се разсея малко и да си припомня защо още седя в този смахнат панелен квартал предвид, че тъпанарите от ВиК и полуразпаднатите им водопроводи създават проблем всеки месец. И тъй като съм си късметлия от класа два пъти за миналата година ми се случи водата да спре, докато бях в банята...и ако някой се опита да ви продава шампоан, който не люти на очите го хласнете с нещо тежко и от мен ^^.

С умиление си спомням последната наистина стойностна авария...две денонощия и малко без вода. Нямаше минерална вода по магазините. А на майка ми се сбъдна мечтата за по-простичък живот, докато по тъмно тя ми свети с фенерче, а аз редейки до девето коляно родата на Жан Жак Русо мъкна туби с вода по нагорнище нейде из къра. Вече си мислех дали няма да е по-разумно да си намеря кобилица и менци, когато водата най-накрая дойде..."И то било хубаво човек да излезе от пещерата".

Но тогава дойде ред на вездесъщата параноя. Искрено се надявах да е параноя, защото напълних всички туби у дома и резерва стигна до колосалните 60 литра (предвид, че стандартните спирания са за около един следобед). Уви, за мое нещастие малко след това всичко започна да си влиза в употреба...

П.П. Извинявам се за безсмисления пост, но това е нещото, което ме впечатли до толкова, че да седна да пиша днес...имам доста материал за размисъл от предишните дни, но ако не си бях изляла това сигурно щях да посегна за утешение към бонбоните...

Мисля...напук на личния си лекар!

Няма време. Обичайната реплика за всеки човек, но е леко нелогично, когато си само на 17 ^^. Но все пак си е така - времето е дефицит, мързелът е голям, борбата става все по-жестока. И все пак успях да надвия себе си и две седмици след последната публикация да си седна на д-то (слава богу, вече не чак толкова насинено от иглите) и да споделям впечатления и след края на веселия си наркомански период.

Мога да споделя, че се запознах с един образ, който ме нерви изключително много. Предполагам, че най-вбесяващото в него е, че сарказмът ми така и не го подразни, а даже го възхити. Ще направя малко реклама на труда, с който се занимава той. Не защото смятам, че ще излезе нещо, а за да кажа, че единствената L'âme immortelle съм аз, въпреки, че умникът се опитва да ми припише заслугата за това кръщавайки целия си проект "Саркастичната критика на безсмъртната душа" и за моя радост (т.е. за да не го съдя) подписва всяка част с псевдонима ми, при това неграмотно. (добре де, един от тях ^^).

Истината е, че с нетърпение чакам творението да блесне пред музата си (моя милост) в завършен вид, за да мога да дам една хубава саракастична критика на саркастичната критика. Истината е, че връщането на училище седмица преди ваканцията ми дава апетит да предъвквам с все по-голяма наслада всеки, който реши да се прави на моя лека закуска.

Но като цяло (въпреки, че леко се стресирах от последнире редове) аз съм кротък, симпатичен и невредящ на никого човек (стига да съм на снимка) и най-разумното е да ме оставите с ветрилата ми, с бомбето или поне под очилата, защото всичко останало е грубо навлизане в личното ми пространство. И от хубавите стари приказки на всеки юнак му става ясно какво се случва след влизането в пещерата на ламята. Е, осъвременето го малко, придайте вкус на ситком, а физическите белези сведете до няколко одрасквания до кръв (за психическите не говорим) и ще разберете какво приключение е (за любители на силни и не чак толкова силни усещания) да ми се навлезе в аурата.

Ако някой все пак е изтърпял да изчете всичко това (Пламене, какиното, не се съмнявам, нали все пак се говори доста за теб) ще помоля да се намери един добросъвестен да се заеме да ме удари с нещо тежко по главата, а за предпочитане и по пръстите...(добре, че това е толкова старо, че никой няма да се сети от къде е изплагиатствано ^^)

///Има незавършен вид, знам. При първа възможност ще сложа заплануваната за тук картинка...в зависимост, кога опацията ще ми бъде отново достъпна ^^ Мерси за търпението на (липсата на) читателите ми.///

Рокади разни...

Нях, толкова съм развълнувана от деня, че просто няма как да си посветя страничката на философски размисли. Препоръчвам никой да не чете по-надолу поради една възможност да доскучая...забелязала съм, че нещата, които ме впечатляват отегчават много други...

Като например едно плуващо куче...тази сутрин се връщам от инжекция, заставам си на спирката с надеждата автобуса да се появи преди да съм брадясала, хвърлям умилен поглед към градския канал (опа, Тунджа...га' е било 33 даже е била /почти/ плавателна) и се радвам на пълноводието (по никое време) и на плуващите пластмасови шишета и найлонови торбички, когато съзирам едно рижо петно, на което не му е там мястото... Не ми остана нищо друго освен да прехвърля наум противопоказанията на всичките си лекарства и след още едно вторачване да си прибера мандибулата и да заключа: това наистина беше куче...

Технически погледнато сигурно все още е, защото след като прецапа половината река се изкачи на едно островче, поотръска се, поогледа се, повъртя се и продължи...преплува все пак. И точно тогава дойде автобусът...не че имаше интрига за проследяване, но какво ли е станало все пак?

Но да оставим анималистичната следа...получих информация, че на една писмена работа по литература (същата, на която очаквах тройка) имам петица. Е, да, когато човек има 30 минути за интерпретация на произведение на Яворов не може да се очаква много. Майка ми изрази чувствата ми по-добре от мен с развеселена физиономия и констатацията, че за 30 минути не можеш да го препишеш, а какво остава да се измисли ^^. Ето един пример за случай, когато дете се гордее безумно много с родителя си...но и това е друга бира...

Съжалявам, че така грубо скачам от тема на тема, но се втрещих как може човек да изчезне само за пет учебни дни и изведнъж от нищото, в средата на втория срок да цъфне нова съученичка... Предполага се, че няма да се усети голяма разлика, дали ще бъдем 28 или 29 не е важно. Кого залъгвам, оставаме си най-големия клас, най-невъзможния и с дисциплина някъде под нулата...дори и новото момиче да е най-примерната пак едната птичка няма да направи пролет.

Така става тук - нещата се раздвижват за няколко дни и а-ха всичко да тръгне по старому, когато пак се случва нещо... Францулята биха казали "C'est la vie!". А аз избягвам да се спирам на едно място, дори и за да потвърдя, че все още дишам...кой знае дали няма да изпусна нещо важно...

Въздишка за ранното детство...

Помня, когато бях на шест години...малко сладко щъкащо насам-натам същество с мечтата да бъде лекарка, за да направи всички баби в квартала млади, защото са толкова добри и мили. Помня, че обичах да се мотая из краката на 15-16 годишните каки и батковци, въпреки, че със сигурност са си планирани по-приятни занимания, отколкото да си бъбрят с едно твърде разговорливо хлапе. Помня, че като на шестгодишно дете много бели и глупости ми бяха опрощавани с усмивка.

Ами сега? Дали досаждането на група възрастни женици излезли на припек или на група младежи ще ми се размине? Дали дребната несръчност пак ще предизвиква умиление? Не, разбира се, но и това си е в реда на нещата...но се позамислих за нещо друго.

И след като порастнах малко, с около 12 години и близо 60 сантиметра още си вярвам, че всичко трябва да ми се прощава така лесно.

Но идва един момент, в който дали с добро или с лошо човек научава (я, изненада!), че вече не е дете. Че вече трябва да си поеме отговорността и признаването на грешката не е краят. Вече не стига да наведеш съжалително поглед и да премигаш на парцали. В този момент си се налага принудително да минеш на бързи обороти разликата от шестата година до настоящата възраст.

И тук идва голямата трагедия. Стъпваш си в реалната възраст, пооглеждаш се малко и замръзваш. Липсват ти всякакви реакции. Научаваш, че извинението не само трябва да бъде дадено, трябва да бъде прието. Но понякога и то не е достатъчно и ти остава да чакаш и да се пържиш в сос от собствена глупост и бавно да придобиваш червенината на ястие готвено на бавен огън.

Но има разлика между времето за приготвянето на палачинки и на голямо парче говеждо, нали? А всеки обича месото с повече сос...нищо, остава само да го запържим още малко...

P.S. А палачинките нямат собствен сос...накъде отива вината...

Ретроспекция

Допреди малко си говорихме половин час по телефона. Половин час, в който прехвърлихме мисли, спомени и чувства от последните осем месеца, даже и малко отгоре.

Всичко започна като по филмите, още когато се запознахме на концерта и само след едно кафе и най-дългата разходка за първа среща ти реши да ме изпратиш...

Помниш какво ти казах тогава за проклятието, но съм сигурна, че не ми повярва. И никога не съм ти казвала, но когато заваля се притесних за теб. Още тогава.

Помниш ли следващата ни уговорка? Срещата, на която така и не дойдох. И това не знаеш, но вечерта преди срещата ни, докато се приготвях за лягане в хотела мислих за теб, за това, че не съм срещала втори такъв. Дневникът ми не беше с мен и оставих бележка с мисълта за теб, бележка от хотелско тефтерче, която още пазя някъде...

Така или иначе не срещах друг като теб. За почти трите години, от които си в живота ми не се намери друг, който да ме разсмива, утешава, подкрепя (когато реши ^^) като теб. Друг, който да държи на мен толкова колкото теб. Знаеш, че ме промени и явно е към добро, защото през тези осем месеца съм щастлива както никога не съм била.

Няма да минавам през всичкото време, казах ти, че някой ден ще седна да опиша цялата ни история и знам, че никой няма да повярва. Може би просто ще я напиша и седнем да я прочетем само ние двамата. Въпреки, че няма никаква опасност нито един спомен да се изгуби...и да, ти си знаеш ^^.

Старата песен на нов глас...

Реших отново да си подновя дневника. След като го препрочетох се отчаях...а после се сетих, че съм скарана с листа и химикала и реших, че мога да подновя блога си...

И това не направих. Реших, че заслужавам да си направя нов, който да отразява изцяло новата ми и усъвършенствана грандоманска същност...

Като встъпителна част не е лошо. Просто ще давам съвет почерпен от личен опит: не си правете блогове, докато боледувате от нещо досадно, когато въобще настоението ви е скапано по някакъв начин...

Напоследък нещо не ми върви. Включително вървенето. Мога да си затворя очите за липсата си на всякак координация и да си кажа, че аз съм творческа натура, но пък и музата ми я няма никаква.
възнамерявам да подходя философски към въпроса и да започна от по-лесното - от ходенето.

Точно сега имам перфекната възможност сутрин и вечер да изминавам по три километра, но предвид на това, което ме чака накрая на пътя надали ще тръгвам с желание.

Пропуснах да спомена, но сега денят ми е мечта за всеки уважаващ себе си наркоман - сутрин и вечер боцкане, а междувременно - хапчета (размери и цветове за всеки вкус...). Единственото, което мога да си обещая за утре е да довърша някои започнати неща. И казват, че утро е по-мъдро от вечерта, но аз още от сега си знам, че щом днешната работа може да се свърши утре, тогава е по-добре да я отложим за вдругиден ^^.

~ Естествено най-важното остава за най-накрая. Един от най-важните хора в живот ми днес официално помъдрява. Ще ми се още веднъж да му пожелая здраве, за да не му пречи нищо по пътя, късмет, за да му помага по пътя и любов - за да има целия този път смисъл.
Честит рожден ден, Мъро. И пълнолетието да ти е честито. Ползвай го разумно, нищо че срока на годност е доживотен :).