Добре, че по природа съм спокоен, незлоблив и рационален човек. Ако не бях сигурно телефонния апарат нямаше да оцелее... Не че той ми е виновен, но с всяка изминала година разбирам все по-ясно какво е това "да си български сървайвър".
Няма да преувелича, ако кажа, че в последните четири седмици по-често няма вода, отколкото да има. В последните четири седмици освен телефона на ВиК, научих наизуст телефоните на община Ямбол (информация, дежурен диспечър и една голяма бяла птица, чийто пост не знам, но пък за никакъв чеп не става), на строителна фирма Диана Комерс и...на Господари на ефира. Най-интересното е, че с последните въобще не успях да се свържа.
В момента не се чувствам в състояние да разкажа точно и ясно историята, но уверявам, че е дълга като повест на Евлин Пелин и сърцераздирателна като жълто романче. Може би трябва да спомена паметната дата 29.11. Не че нещо особено се случи...все пак след всичката пусната информация половината град не знаеше, че ще осъмне без вода. За две денонощия. Но поради общинари усвояващи средства (да се чете като "общински икономии") и тъпотията им граничеща само с размерите на Вселената (да, знам че се увеличава постоянно) стана гаф.
Вместо нормалните 250мм тръби идиотите решиха да прекарват водата през 110мм. Можете да си направите сметката. Грубо казано - два пъти по-малки. Естествено нищо не стана. Стана това, че общината прахоса хиляди левове за негодни тръби, а града въшлясваше за едно денонощие.
Разгеле, водата дойде. Точно, когато смятах, че ще се върнат плъховете, хлебарките и чумата. За моя радост избегнахме даже и епидемията от хепатит. Но си остана това, че града е хибрид между Хирошима от 45та, Чернобил от 86та, Бейрут през 80те.
Остана това, че вчера сутринта водата спря, а последното обещание е до 17:00 да бъде пусната...
сряда, 17 декември 2008 г.
сряда, 10 декември 2008 г.
За болката, болката и безсилието...
Предупрежавам: НЕ е депресарско. Чак аз не мога да си повярвам, но не е изпълнено с полуистерични и накъсани изречения стил "Яна пише в блога си". Странното е, че дори път не съм завладяна от онзи спокоен фатализъм и прекалено патетичен черен хумор.
Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.
И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".
И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.
Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)
*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)
Всичко живо пищи за Коледа и ваканция...но засега по темата. Болката и болката. Двете неща, които са най-големият човешки ужас. Душевното и физическо страдание. Инетересно ми е всеки един от всички (двама или трима ^^) прочели това кое би сметнал за по-страшно. Аз лично винаги съм се стрехувала от физическото страдание. Може би съм израстнала покрай твърде шантави хора, защото от малка ми беше набито в главата, че понякога и да се умре не е лесно. Нооо, човешко е да обвиняваш другите за грешките си. Изводите може да са два: или да не го правя, или че все пак съм човек ^^.
И извън лирическите отклонения ще си призная, че открай време съм замаскирала егоизма си под думата "индивидуализъм". Толкова хубава и дълга дума...но идеята ми беше, че рано или късно нещо се променя. Първите симптоми на промяната са, че тротоарите отесняват, вратите също, чаят изстива неусетно бързо, половината пица се оказва по-вкусна, а пейката в парка вече не е така твърда. А, да...и все по-често се чува "ние", вместо "аз".
И тогава физическата болка на човека до теб става твое душевно страдание. Толкова осезателно, най-често подсилено от безпомощността на ситуацията, (или иначе казано от абсолютната ти безполезност ^^) че дори става физическа. Твърде много мисли по тази тема се блъскат в черепната ми кухина. Усещам, че спора им прераства в меле, от което се получава зверското ми главоболие.
Но по-интересно е безсилието. Момента, в който попадаш в дадена ситуация и нищо не зависи от теб. Момент, в който ти или близки твои хора не зависят от собствени решения, а от прищевките на онази руса розАва кучка - Съдбата. И след известен размисъл стигнах до извода, че това се изживява тежко само от хората, които са решили да поемат всичко в свои ръце, привържениците на диктатурата и още някои частни случаи. Ще оставя този пост без мъдро (даже и без немъдро) заключение. Все пак започна песничката на Крокодила Гена :)
*А матемаматиката беше благополучно закърпена благодарение на Метр Мъро. ;)
неделя, 7 декември 2008 г.
Лятото мина, есента мина, зимата се преполови, отново е есен...опа. Освен, че ми докараха настинка високите есенни температури изиграха ролята на чавката от лафа - изпиха ми ума ^^. Не е истина колко е топло, слънчево, приятно, листопадно и пр. Още се мотая из парка с тъничка блуза и разкопчано якенце, токовете ми равномерно отмерват решителната ми стъпка по паважа, докато не се подхлъзна на купчина мокри листа или не спра, за да кихна жизнерадостно.
Сигурно ви стана интересно що е то жизнерадостна кихавица. Наричам го така, защото забавлява всички други около мен...без мен. Седмицата почивка ми подейства отрезвяващо и поне вече нямам живописния вид на панда с големите кръгове около очите. Днес ми се очертаха още два дни отпуск по болест, но вече не заради мен, а заради сестра ми.
Всеки от интелигентите, които посещават блога ми би се запитал как стана така, че точно аз ще гледам малкото зверче. Ще спестя няколкото груби и вулгарни изрази по адрес на баба и дядо (все пак, чакам завещанието ^^), за това че отказаха да гледат Льо. Уви, за родителите ми не е точното време да си пуснат болнични и аз си оставам на топло за още два дни.
Може би, не би било такава мъка, ако тези два не ми трябваха за заваксване на материал, подготовка за класна работа по математика (нужно ли е да се спомене, че не знам нищо от материала? ^^) и като за десерт изгризване на ноктите ми до лакътя. Последното ще бъде следствие от "разходката" на половинката ми до сливен, за да се остави в ръцете на известен ямболски касапин. Прощавайте, хирург. Процедурата не е сложна, не е опасна, но женската нелогичност и притеснение компенсират много, за да се стигне до момента с нелогичния, претрупван с нищо неказващи думи (но за сметка на това с бликащи емоции) пост в блога ми.
Със здраве ;)
Сигурно ви стана интересно що е то жизнерадостна кихавица. Наричам го така, защото забавлява всички други около мен...без мен. Седмицата почивка ми подейства отрезвяващо и поне вече нямам живописния вид на панда с големите кръгове около очите. Днес ми се очертаха още два дни отпуск по болест, но вече не заради мен, а заради сестра ми.
Всеки от интелигентите, които посещават блога ми би се запитал как стана така, че точно аз ще гледам малкото зверче. Ще спестя няколкото груби и вулгарни изрази по адрес на баба и дядо (все пак, чакам завещанието ^^), за това че отказаха да гледат Льо. Уви, за родителите ми не е точното време да си пуснат болнични и аз си оставам на топло за още два дни.
Може би, не би било такава мъка, ако тези два не ми трябваха за заваксване на материал, подготовка за класна работа по математика (нужно ли е да се спомене, че не знам нищо от материала? ^^) и като за десерт изгризване на ноктите ми до лакътя. Последното ще бъде следствие от "разходката" на половинката ми до сливен, за да се остави в ръцете на известен ямболски касапин. Прощавайте, хирург. Процедурата не е сложна, не е опасна, но женската нелогичност и притеснение компенсират много, за да се стигне до момента с нелогичния, претрупван с нищо неказващи думи (но за сметка на това с бликащи емоции) пост в блога ми.
Със здраве ;)
Абонамент за:
Публикации (Atom)