За хората...

Не желая да има хора покрай мен. Днес не съм се скарала с никого, нито пък мразя живота. Напротив, обичам го. Но пак няма вода...

И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...

Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Но идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.

Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...

И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...

И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало.

После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...