Не желая да има хора покрай мен. Днес не съм се скарала с никого, нито пък мразя живота. Напротив, обичам го. Но пак няма вода...
И все пак не желая да има хора покрай мен. Те говоря, искат и аз да им отвърщам. Искат да бъдат изслушани, да се изповядат. Или надничат в мен и щом любопиството надделее се опитват да навлзят по-навътре, дълбаят с джобно ножче с малко сребристо острие, което проблясва на слънчето и ме заслепява дотолкова, че да не видя какво ще последва...
Прилошава ми, започвам да треперя, пребледнявам...като кръвопускане е. Н
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.
Опитваш се да ги оправдаеш, дори да се поласкаеш от обърнатото внимание. Да си казваш, че толкова внимателна и деликатна дейност (въпреки причинената ти болка) е израз на внимание и на безкраен интерес. Желанието да си специален те кара да игнорираш отвращението, страха...не, ужаса от това, което ти причиняват и да стоиш като кукла-стоик. Разпиляните ти частици съзнание продължават да крещят неистиво, че си опитна жаба от часа по биология. Животинче отличило се в приказките с твърде много самочувствие, самоувереност и най-вече глупота...
И в момента, в който вече не ти се налага и да преглъщаш сълзите си от болка и унижение, защото от налагане на безчувственост към този тормоз ти е станало като хронична болест да не усещаш идва прозрението. Ти не си нищо друго освен пореден номер експеримент, празно шишенце парфюм. Излишна опаковка с набързо и неправилно употребено съдържание. И ти остава съзнанието, че само ти си си виновен за това...
И след това всичко си продължава. И точно, когато си мислиш, че по-лошо не може да бъде то става. Времето ти носи познание и мъдрост, за да разруши единствения мил спомен от това насилствено изтръгване на същността ти - нежното отнемане на всичко скъпо. Цветето се вади от почвата внимателно заради корените му...а не заради пустошта, в която е поникнало. После започваш да се надяваш да не поумняваш повече...
"Или на мен взе да ми става навик да пиша единствено при спиране на водата или водата взе да спира твърде често... Извън иронично-философската формулировка на делничния проблем нищо друго не успя да ме събуди. Нито гадното бучене в ушите, нито главоболието, нито телефонно скарване за "добро утро".
Остана си другото - онова натрапчиво чувство, което може да остави единствено отблясъкът на малък и заострен аквамарин. И преди всеки тръгнал да чете това да е вдигнал вежди до корените на косата си ще поясня - не се лъжете да ходите на ретро парти в Гранд. Музиката е прекалено силна и разкашва мозъци...и музиката е толкова ретро колкото аз съм руса кифла..."
До тук ми стигна вдъхновението от вчера...драскачите сме опасно племе, но пък и чувствителността не ни е чужда. Желанието за писане пада под нулата, когато започнат да се раждат разн
и самоубийствени мисли за къпане с мокри кърпички. След 20 години, когато разни изкукали глави започнат да ме идолизират и да пишат рецензии за мен* (съотношение томче за разказ ^^) ще отчетат, че това е бил периода посветен на битовото...единственото заключение от последните ми редове е, че трябва да започна да се гримирам повече. Очеизбодно затъпявам, нека поне изглеждам достатъчно добре да не се налага да ме слушат. Тук дървеният философ в мен се обажда в защита на тези, които не ме гледат, а четат. В своя защита ще кажа, че още 15 дни ще си правя каквото си искам (стига сте питали за роднинската ми връзка с ЕмСи Фараона, без коментар!), а след това ще вкарам в обръщение предупреждението на влизане в страничката.**
Вече се замислям, че скоро не съм писала нищо друго освен подобни бози (не че страдам откъм идеи, просто реализацията куца - типично за мен) и сериозно се замислям дали да не публикувам доклада си за Сартр, за да балансирам нещата. Естествено отказах се. Освен, че повечето ми читатели са добре запознати с методите за заспиване (медикаменти, броене на овце, учебници, тежки предмети...) всичко, което ми изработи шестицата на този доклад може да се намери в Уикипедия (Дакелите, моля...пилешкото замина вчера към обяд...)
Но уви, за мен ще си остане запазена марка да се плъзгам по повърхността. Всички значими за деня неща остават запчетанани и се опитвам да ги изразя чрез дреболийте. Най-често не успявам, слънчевите лъчи се пречупват неправилно през моята гледна точка, а и действам според пола си - говоря много, не казвам нищо и винаги правя заключения с обидно малко факти опитайки се само на вездесъщата женска интуиция. И тогава се получава това скачане от тема на тема в опит за дневник, който да ми помогне да спя по-добре нощем.
* Даже си вярвам ^^
** При добро желание оправдания много. Мислех да включа и Льо, но не е нужно да носи и моята вина.
о идва по-лошото - стигат до всичко ценно, до скритото надълбоко и започват като археолози да отнемат всичко пласт след пласт, за да го преместят в Музея на (Не)Човешкото...за да го вземат с тях. Гледат под лупа всичко онова, което криеш под дюшека, на дъното на чекмеджето, зад катинарчето на металната кутия и дори не се чувстваш гол. Това е като да те обърнат с вътрешностите навън. Остъпва на всеки кошмар...сигурно защото реалността е създадена от самите нас и е по-страшна от всичко друго.
